Деца от кръв и кости [bg]

Вратата на тронната зала се отваря рязко. Скачам на крака, страхувайки се, че е баща ми. Но излиза един от стражите, който бе държал Бинта.

В ръцете си държи свитъка.

Гледам втренчено стария пергамент, докато той се изкачва по стълбите към мен, и си припомням как само едно докосване накара света да избухне в светлина. Светлина, заключена в душата на милата ми приятелка, невероятно красива и винаги храбра.

Когато войникът се приближава, аз се обръщам на другата страна, скривайки обляното си в сълзи лице.

— Съжалявам, не се чувствам добре — измърморвам аз. — Сигурно съм яла някакъв развален плод.

Стражът кимва едва-едва и продължава разсеяно нагоре. Стиска свитъка толкова силно, че кокалчетата му потъмняват, сякаш се страхува от онова, което магическият пергамент може да направи. Гледам го, докато се изкачва до третия етаж и отваря една боядисана в черно врата. Ето накъде е тръгнал.

Покоите на командир Каея.

Секундите минават болезнено бавно, докато наблюдавам вратата и чакам, въпреки че не знам какво. Чакането няма да върне Бинта. Няма да ми позволи да се наслаждавам на мелодичния й смях. Но въпреки това аз продължавам да чакам и замръзвам, когато вратата се отваря отново. Обръщам се пак към вазата и повръщам още малко, без да спирам, докато стражът не отминава. Металните подметки на ботушите му тракат, докато той върви към тронната зала. Свитъкът вече не е в ръцете му.

Избърсвам сълзите си с треперещи ръце, като несъмнено размазвам грима и пудрата, които майка ми ме принуждава да слагам на лицето си. Прокарвам длан по устата си, отстранявайки останалото от повръщането. Докато се изкачвам и се приближавам към вратата на Каея, главата ми се изпълва с въпроси. Би трябвало да продължа към собствените си покои.

И въпреки това влизам вътре.

Вратата се затваря шумно след мен и аз подскачам притеснена, че някой може да провери откъде идва шумът. Никога не съм стъпвала тук. Не мисля, че и на прислугата й е позволено да влиза.

Очите ми оглеждат виненочервените стени, толкова различни от бледолилавата боя, която покрива моите. До леглото на Каея има кралско наметало. Наметалото на баща ми… Сигурно го е забравил.

В друг момент идеята, че баща ми е бил в покоите на Каея, щеше да накара гърлото ми да се свие, но сега не чувствам почти нищо. Това, че намерих наметалото на баща си, бледнее пред свитъка върху бюрото на Каея.

Пристъпвам напред с разтреперани крака, сякаш се приближавам до ръба на някоя скала. Очаквам да усетя някаква аура в присъствието на свитъка, но въздухът около него остава неподвижен. Протягам ръка, но спирам, преглъщайки страха, който започва да се надига в мен. Отново и отново виждам светлината, която избухна от ръцете на Бинта.

Мечът, който прониза гърдите й.

Насилвам се да се протегна отново. Докосвам свитъка само с крайчетата на пръстите си и затварям очи.