![Драконите на сломеното слънце [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/7/4/drakonite-na-slomenoto-slnce-bg-download.jpg)
Драконите на сломеното слънце [bg]
- Автор: Уэйс Маргарет, Хикмэн Трэйси
- Серия: Войната на душите #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 954-761-174-7
- Переводчик: Петр Тушков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Драконите на сломеното слънце [bg]». Краткое содержание книги:
— Не е ли великолепно, майко? — изкрещя. Вятърът, който бе отнесъл нейните думи, довя неговите ясно и силно.
— Ще заповядате ли да изляза и да го довлека обратно, кралице? — попита нечий глас над рамото й.
Алхана стреснато се обърна:
— Самар! Изплаши ме!
Елфът се поклони.
— Съжалявам, Ваше величество. Не исках да ви тревожа.
Не бе доловила приближаването му, но в това нямаше нищо чудно. Дори и да не трещяха гръмотевици, Алхана не би могла да го чуе — не и ако той не го пожелаеше. Самар произхождаше от Дома на Регента. Портиос го бе назначил в нейната свита и оттогава насам — повече от трийсет години — елфът й служеше вярно и неотклонно.
Понастоящем Самар беше заместник-командир и на практика предвождаше армията й. Алхана много добре знаеше, че я обича, въпреки че никога не би споменал за чувствата си, оставайки лоялен към Портиос и като към приятел, и като към свой владетел. Освен това Самар разбираше, че тя е вярна на своя съпруг, макар да не бяха получавали вести от Портиос вече няколко месеца. Любовта му към Алхана беше дар и той го полагаше в краката й всекидневно, без да очаква каквото и да е в замяна. Стигаше му дори това, че може да крачи редом с нея и да осветява пътя й по мрачната пътека на живота, който водеха.
Самар не изпитваше подобни чувства към Силваношей. Смяташе го за разглезено конте, а в ежедневието им нямаше място за такива като него. Заместник-командирът приемаше живота като непрестанна битка, която трябва да бъде водена и печелена. Лекомислието и смехът, шегите и лудориите биха били приемливи за принц, чието кралство се намира в състояние на мир — принц, който като принцовете на елфите в едни по-щастливи времена, по цял ден няма много за вършене, освен да се учи да свири на лютня или да съзерцава съвършенството на розовата пъпка. Пламенната младежка кръв съвсем не беше на мястото си в свят, в който елфите се бореха единствено за своето оцеляване. Бащата на Силваношей бе изчезнал и вероятно вече бе мъртъв. Майка му излагаше собствения си живот на неразумни рискове и се хвърляше срещу съдбата, а тялото и духът й всеки ден понасяха нови и нови рани. Самар смяташе смеха и приповдигнатия дух на Силван за публично оскърбление и лична обида.
Единственото нещо, което може би си струваше в младежа, бе, че по някакъв незнаен начин, дори когато никой и нищо не можеше да я разведри, винаги успяваше да извика усмивка по устните на Алхана.
Тя положи ръка на рамото на Самар.
— Кажи му, че се тревожа. Глупави майчини страхове. Или не дотам глупави — добави сама на себе си, понеже Самар вече се бе отдалечил. — Има нещо злокобно в тази буря.
Самар моментално се измокри до кости, сякаш току-що бе пристъпил под водопад. Поривите на вятъра го препъваха. Той се наведе и закрачи упорито срещу непрестанния воден поток, като не спираше да проклина глупавото безгрижие на Силван.
Младежът просто стоеше с отметната глава, затворени очи и полуотворени устни, разперил ръце и изложен на дъжда. Валеше тъй проливно, че дъждът бе успял да смъкне вълнената риза от раменете му. Водата се стичаше по полуголото му тяло.
— Силван! — изкрещя Самар в ухото на младия елф. Той го улови за рамото и здравата го разтърси. — Излагате се пред всички! — произнесе тихо и разгневено. Разтърси го отново. — Майка ви си има достатъчно грижи, че да добавяте и тази към тях! Прибирайте се там, където ви е мястото!
Клепачите на Силван се отвориха съвсем леко. Очите му бяха пурпурни, подобни на тези на майка му, но не толкова тъмни; имаха цвета по-скоро на вино, отколкото на кръв. Бяха изпълнени с екстаз. Устните му се раздалечиха в усмивка.
— Светкавиците, Самар! Никога не съм виждал такива. Не само мога да ги видя, но и да ги почувствам. Докосват ме и ме карат да настръхвам. Обгръщат ме в пламъци. Гръмотевиците ме разтърсват до дъно и чувствам как земята помръдва под краката ми. Кръвта ми гори, а дъждът, жилещият дъжд успокоява треската ми. Няма опасност за мен, Самар. — Усмивката на младежа стана по-широка. Дъждовната вода се стичаше по лицето и косите му. — Опасността е не по-голяма от това да съм в леглото с любовница…
— Непристойни думи, принц Силван — смъмри го заместник-командирът с едва сдържан гняв. — Трябва да сте…
Думите му рязко бяха прекъснати от сигнала на ловните рогове. Изпълнените с екстаз сънища на Силван се разпръснаха на стотици парченца от този звук — може би първото нещо, което си спомняше да е чувал като малко дете. Това беше звукът на предупреждението, звукът за приближаваща опасност.