Драконите на сломеното слънце [bg]

— Дъждът въобще не успява да изгаси огъня. Дори му помага да се разгори. Сякаш някой излива масло от небесата.

— Кажи на Горските градинари да използват магията си, за да го потушат.

Съгледвачът го погледна безпомощно.

— Сър, Горските градинари са изтощени до крайност. Заклинанието, което използваха, за да издигнат барикадата, отне почти всичките им сили.

— Как е възможно? — настоя ядосано Самар. — Това е съвсем просто заклинание… Не, няма значение!

Знаеше отговора, макар да не искаше да го признае. През последните две години вълшебството на елфите бе започнало постепенно да отслабва. В началото загубата се чувстваше едва-едва и се отдаваше на изтощение или болест, ала с времето чародеите се принудиха да признаят, че магическите способности им се изплъзват като зърно, изтичащо през пръстите на невнимателен стопанин. Успяваха да задържат част от прежното си могъщество, но недостатъчно. Елфите не бяха единствени. До тях достигаха слухове, че същото се случва и с магьосниците на човеците, ала това бе малка утеха.

Великаните бяха използвали бурята като прикритие, за да се промъкнат покрай съгледвачите по предните линии и в момента атакуваха часовите. Бодливите прегради горяха ожесточено на няколко места в основата на възвишението. Отвъд пламъците командирите вече подреждаха стрелците с лъкове и се готвеха да дадат първия отпор. Върховете на стрелите проблясваха като искри.

Поне на първо време огънят щеше да задържи великаните, ала веднага щом изгаснеше, врагът щеше да се хвърли в атака. Стрелците едва ли щяха да бъдат от съществено значение в мрака, дъжда и силния вятър — със сигурност ги грозеше провал. А когато ги прегазеха, щеше да се разрази неминуема касапница. Великаните мразеха всички раси по лицето на Крин, ала омразата им към елфите бе особено силна и се простираше обратно във времето до сътворението, когато все още са били красиви и обичани от боговете. По-късно боговете отвърнали своята благосклонност от великаните и я насочили към новите си любимци, елфите. Великаните така и не можеха да им простят това.

— Офицерите при мен! — извика Самар. — Старши командир! Подреди стрелците си в линия зад копиеносците при бариерата и им нареди да не стрелят преди да са получили нареждане.

Той се втурна във вътрешността на могилата. Силван го следваше плътно. Вълнението му от бурята се бе заменило с напрегнатото, пламенно очакване на предстоящата битка. Алхана хвърли на сина си разтревожен поглед. След като се увери, че всичко с него е наред, тя изцяло насочи вниманието си към Самар и струпаните наблизо командири.

— Великани? — попита.

— Да, кралице. Използвали са бурята като прикритие. Вестоносецът смята, че вече са ни обградили. Но не съм сигурен дали може да му се вярва напълно. Според мен пътят на юг все още е открит.

— Предложения?

— Ваше величество, предлагам да се изтеглим възможно най-бързо по посока на крепостта на Стоманения легион. Контролирано отстъпление. Преговорите ви с рицарите на човеците минаха добре. Смятам, че…