Парижката книжарница
- Автор: Георге Нина
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Слънце
- ISBN: 978-954-742-209-4
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Парижката книжарница». Краткое содержание книги:
Липсваха му очите ѝ, които го гледаха с любов. Липсваше му фината, мека, къдрава коса, която се триеше в кожата му. Тя цялата му липсваше толкова силно, че легнеше ли в голямото празно легло, тялото му започваше да се гърчи от болки. Сутрин отново се будеше с болка.
Мразеше да се събужда без нея.
Първо насече леглото, после етажерките и шкафчето за обувки. Наряза килимите, изгори картините, изпразни стаята. Изхвърли всички дрехи, подари всички плочи.
Запази само книгите, от които ѝ беше чел. Четеше ѝ всяка вечер — стихове, сцени, глави, колони, откъси от биографии и научни книги, „Детските молитвички“ на Рингелнац (Боже, как обичаше „Лукчо“!), за да може да заспи в зловещия тъмен свят на студения север с неговите вледенени северняци. Сърцето не му позволи да изхвърли книгите.
Зазида с тях лавандуловата стая.
Но болката не престана.
Манон все още му липсваше, дявол да я вземе!
Намери сили да се справи, като започна да избягва живота. Заключи го дълбоко в себе си заедно със съзнанието, че Манон вече я няма.
Тази вечер обаче животът изхвърча навън и го удари с неимоверна мощ.
Олюлявайки се, мосю Пердю се завлече до банята и подложи глава под студената вода.
Мразеше Катрин. Мразеше и проклетия ѝ, неверен, жесток съпруг.
Защо онзи гадняр Льо П. я е напуснал точно сега, и то без да ù даде дори кухненска маса? Какъв идиот!
Мразеше портиерката и мадам Бернар, Жордан и Гъливер, мразеше всички. Да, всички.
Мразеше Манон.
Върна се до входната врата и отвори. От косата му канеше вода. Щом мадам Катрин толкова настояваше, ще ѝ каже истината: „Да, по дяволите, писмото е до мен! Тогава не пожелах да го отворя. От гордост. Заради принципите си“.
Всяка грешка добива смисъл, ако човек я прави заради принципите си.
Смяташе да прочете писмото, щом се почувства готов. След година. Или след две.
Не бе планирал да чака 20 години. Докато навърши 50 и свикна да живее като стар чудак.
По онова време единствената възможна самоотбрана бе да не отвори писмото на Манон. Да не чете оправданията ѝ, беше единственото оръжие, с което разполагаше.
Точно така.
Изоставеният трябва да отговори с мълчание. Да не дава нищичко на онзи, който си е отишъл, да се заключи, както другият е захлопнал вратата пред общото им бъдеще. Това беше правилното поведение.
— Не, не, не! — извика Пердю. Нещо не беше наред, но какво? Нещо го подлудяваше.
Пердю отиде до отсрещната врата и позвъни.
Почука, след малко отново позвъни. Изчака, пресмятайки времето, от което се нуждае всеки нормален човек, за да излезе от банята и да се подсуши.
Защо Катрин не се появяваше? Нали преди малко беше у дома си?
Върна се тичешком в жилището си, откъсна страница от първата книга, която му попадна, и надраска набързо:
Моля ви да ми донесете писмото, все едно колко е късно. Моля да не го четете. Простете, че ви създавам проблеми.
Сърдечни поздрави. Пердю
Взря се в подписа си и се запита дали някога ще събере сили да напише малкото си име.
Всеки път, когато се наричаше по име, чуваше гласа на Манон. Как го произнасяше с въздишка. Или със смях. Как го шепнеше, о, как го шепнеше…
Написа инициала между „поздрави“ и „Пердю“. Ж. като Жан.
Сгъна листа по средата и го закрепи с парче тиксо върху вратата на Катрин. Писмото. Със сигурност ще прочете някои от онези безпомощни обяснения, характерни за жени, изоставили любовниците си, защото са им омръзнали. Нямаше причини да се вълнува толкова.
Точно така. Върна се в празното си жилище и зачака.
Чувстваше се ужасяващо сам. Като глупава малка гребна лодка сред развеселено, преливащо от подигравки море. Без платна, без гребло, без име.
9.
Когато нощта побягна и предостави Париж на съботното утро, мосю Пердю се надигна с болки в гърба, свали очилата за четене и силно разтърка зачервената гърбица на носа. Бе прекарал няколко часа на колене пред все още неподредения пъзел на пода. Закрепваше частите, стараейки се да не вдига шум, защото не искаше да пропусне кога Катрин ще се раздвижи в жилището отсреща. Ала там цареше тишина.
Гърдите и гърбът го боляха непоносимо, тилът му беше схванат. Свали ризата и отиде под душа. Остана под силната струя, докато кожата му посиня от студ. Смени водата с гореща и стана червен като рак. Уви се с една от двете хавлии и отиде в кухнята. От тялото му се вдигаше пара. Застана до прозореца и започна да прави лицеви опори и клякания. Свари си кафе на котлона, изплакна единствената си чаша и я напълни с димящата течност.