Тебеширения човек [bg]

− Вие също, господине.

Той ми показа отново жълтата си усмивка.

− Аз не съм смел, просто съм глупав. — После наклони глава при вида на озадаченото ми изражение. — Не си ли чувал поговорката, че глупците се втурват натам, където ангелите се боят да стъпят?

− Не, какво означава?

− Ами според мен — че е по-добре да си глупак, отколкото ангел.

Някак не ми се връзваше. Едва по-късно реших, че смисълът е, че лудите хора са за предпочитане пред добрите.

− Е, довиждане — докосна шапката си той.

− Довиждане, господине.

Скочих от пейката и яхнах колелото си. Харесвах този човек, макар определено да го намирах за странен. По-добре да си глупак, отколкото ангел. Да, странен и съвсем леко плашещ.

Гората опасваше Андърбъри там, където предградията постепенно преминаваха във ферми и ниви. Но нямаше да се задържи още дълго. Градът бавно пълзеше нататък. Голям участък земя вече бе подравнен за строеж и от него се издигаха скелета, тухли и бетон.

Недвижими имоти Салмън, гласеше голям, ярък билборд. Трийсет години строим домове и печелим сърца. Наоколо се издигаше висока телена ограда, а отвъд нея се виждаха туловищата на огромни машини, подобни на механични динозаври, които в момента дремеха. Яки мъжаги в оранжеви жилетки и с каски на главите стояха наоколо, пушеха и пиеха кафе. По радиото гърмеше песен на Шейкин Стивънс. Тук-там по оградата бяха окачени табели Не влизай. Строителен обект.

Минах покрай тях и продължих да въртя педалите по тясната пътека през полето. Накрая стигнах нисък дървен стобор. Слязох от велосипеда и прехвърлих първо него, а сетне и сам я прескочих, навлизайки в хладната прегръдка на гората.

Тя не беше голяма, но затова пък бе гъста и тъмна, оформена в естествена падина, по чиито краища дърветата преминаваха в храсти и бели варовикови скали. Продължих навътре, като на моменти бутах, а на моменти почти носех колелото си. До ушите ми долиташе ромонът на поточе, а слънчевите лъчи пронизваха като златни пръсти сводестите корони над главата ми.

Малко по-нататък имаше движение и се дочуваха гласове. Дебелия Гав, Железния Мики и Хопо се бяха скупчили на малка, закътана сред буйната растителност полянка. Вече бяха построили доста внушителна колиба, като за било на покрива й служеше дебел откършен клон.

− Охо — викна Дебелия Гав. — Ей го и наш Еди, с баща, бележещ боксови победи.

Това беше новият му начин да ни забавлява. Като римува всичко.

Хопо се обърна и ми махна с ръка. Железния Мики не си направи труда. Проправих си път през шубраците и опрях колелото си до техните с ясното съзнание, че от всичките моето е най-старо и ръждясало.

− Къде е Ники? — попитах.

Железния Мики сви рамене.

− Не съм сигурен, че ще дойде — рече Хопо.

Не бях виждал Ники от партито насам, макар и да знаех, че е обикаляла по магазините с Хопо и Железния Мики. Започвах да имам усещането, че ме избягва нарочно, и се надявах сега да я заваря тук и нещата да се оправят.