Краят на детството
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Роман Сушков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краят на детството». Краткое содержание книги:
Преводът е посредствен и явно е правен от руски. Позволих си да направя бегла редакция, за да отстраня това, което най-много боде очите. Според мене промените не нарушават авторските права на преводача и не променят неговата отговорност за качеството на превода.
Стормгрен гледаше без да мигне — погледът му се бе устремил далеч зад тъмната преграда на екрана. Той се вглеждаше в бъдещето и си представяше деня, който нямаше да види — дългоочаквания ден, когато огромните кораби на Свръхвладетелите щяха най-после да се спуснат на Земята и да разкрият тайната си пред очите на човечеството.
— В този ден — продължи Карелен, — хората ще изпитат това, което сега не може да се нарече и шок. Но те бързо ще се оправят от стреса — психиката им дотогава ще е по-укрепнала от тази на техните предци. Ние ще станем привична и неизменна част от тяхното съществуване и когато ни срещнат, няма да им се сторим толкова… странни…, както бихме ви се сторили на вас.
Досега Карелен не бе изричал подобни мисли на глас, но Стормгрен не се удиви. Беше уверен, че познава малка част от личността на Попечителя, но истинският Карелен му бе непознат, а може би беше и недостъпен за човешките разбирания. И не за пръв път той създаваше у Стормгрен чувството, че този истински Карелен е вглъбен в нещо друго, а управлението на Земята заема съвсем малко място в неговите мисли — с такава лекота абсолютен световен шампион по шахмат би играл шашки.
— А какво ще стане по-нататък? — тихо попита Стормгрен.
— Тогава за нас ще започне истинската работа.
— Често съм гадал в какво може да се състои тя. Да създадете в нашия свят ред, да направите хората по-културни, по-възпитани — това разбира се е само средство, а вие имате някаква цел. Може би някога и ние ще излезем в космоса и дори ще можем да помагаме в работата ви?
— В известен смисъл, да — каза Карелен. В гласа му така явно прозвуча необяснима печал, че на Стормгрен сякаш му се сви сърцето.
— А ако все пак опитът ви с човечеството се окаже несполучлив? Това ни се е случвало в отношенията с други народи. Сигурно и на вас не всичко ви се удава?
— Да — каза Карелен толкова тихо, че Стормгрен едва го чу. — И на нас не всичко ни се удава.
— Как постъпвате в такива случаи?
— Изчакваме…, и опитваме пак.
Помълчаха малко — някакви пет секунди. И когато Карелен проговори отново, думите му завариха Стормгрен неподготвен.
— Прощавайте, Рики!
Карелен го преметна…, може би вече беше късно! Стормгрен се вцепени, но само за миг. И на секундата, много ловко — не напразно бе тренирал — извади заветното фенерче и го притисна към екрана.
Боровете достигаха почти до самата вода, между тях и езерото стоеше само широката няколко метра ивица на брега, обрасъл с трева. Когато времето беше топло, Стормгрен, без да се интересува от своите деветдесет години, се разхождаше всяка вечер по този бряг, отиваше до пристанището, гледаше как във водата гасне отражението на залеза и се връщаше вкъщи, преди откъм гората да повее хладният нощен въздух. Този простичък обред му доставяше истинско удоволствие — струваше му се, че няма да се откаже от него, докато го държаха краката.
В далечината от запад нещо летеше бързо и ниско над самото езеро. В тези краища самолети се появяваха рядко, като се изключат редовните пътнически полети, при които самолетите прелитаха на голяма височина и през деня, и през нощта. Но те не се забелязваха — само от време на време можеше да се види в синевата на стратосферата бялата следа на па̀рите, останали след тях. А това беше малък вертолет и явно се насочваше право към него. Стормгрен огледа брега и разбра, че не може нито да избяга, нито да се скрие. Повдигна примирено раменете си и се отпусна на дървената пейка в края на пристана.
Репортерът бе необикновено почтителен и Стормгрен дори се удиви. Той почти забрави, че не само беше най-старият от всички държавни мъже, но и че вън от пределите на своята родина бе почти легендарна личност.
— Мистър Стормгрен — започна неканеният гост, — неудобно ми е да ви безпокоя, но може би ще се съгласите да коментирате току-що полученото съобщение за Свръхвладетелите?
Стормгрен леко повдигна веждите си. След толкова много години той все още споделяше неприязънта на Карелен към подобни въпроси.
— Едва ли мога да прибавя много към това, което е написано по-рано.
Репортерът впи в него изпитателния си до странност поглед.
— А на мен ми се струваше, че можете. Сега неочаквано изплува твърде интересна случка. Преди около трийсет години един работник от Бюрото за научни изследвания е изобретил за вас някакъв твърде забележителен прибор. Надявам се, че ще ни разкажете нещо за това.