Краят на детството
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Роман Сушков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краят на детството». Краткое содержание книги:
Преводът е посредствен и явно е правен от руски. Позволих си да направя бегла редакция, за да отстраня това, което най-много боде очите. Според мене промените не нарушават авторските права на преводача и не променят неговата отговорност за качеството на превода.
Стормгрен замълча, унесен в спомените си за миналото. Не се изненадваше, че са разкрили тайната му. Напротив, беше удивително, че толкова много време тя остана неразкрита.
Той се изправи и тръгна по пристана към брега — репортерът вървеше след него, изостанал на няколко крачки.
— В този слух има частица истина — каза Стормгрен. — Когато бях за последен път на кораба на Карелен, взех със себе си този апарат с надеждата, че ще успея да видя Попечителя. Това не беше много умна постъпка, но… какво, тогава бях само на шейсет. — Той тихо се засмя, а после довърши: — Не си струваше заради тази глупава история да летите толкова надалеч. Фокусът, знаете ли, не се получи.
— Нищо ли не видяхте?
— Съвсем нищо. Боя се, че ще ви се наложи да чакате, но…, в края на краищата, остават само двадесет години!
Двадесет години. Да, Карелен беше прав. Тогава светът ще е готов да приеме това, за което никак не беше готов преди трийсет години — когато Стормгрен по същия начин излъга и Дювал.
Карелен му вярваше и Стормгрен предаде доверието му. Нямаше никакви съмнения, че Попечителят е знаел за неговия замисъл от самото начало, предвидил е и е разчел всичко до последната секунда.
Иначе огромното кресло нямаше да е празно, щом на него блесна кръглият лъч на прожектора! В страха си, че е закъснял, Стормгрен мигновено беше придвижил светлината нагоре. Когато забеляза металната врата, два пъти по-висока от човешки ръст, тя вече се затваряше — бързо, доста бързо, но не достатъчно.
Да, Карелен му се доверяваше, не желаеше още дълго да го терзае с неразрешимата загадка в залеза на неговия живот. Попечителят не се реши открито да наруши забраната на неведомите сили, които стояха над него (дали и те принадлежаха към неговия род?) — но беше направил всичко, което можеше. Така нямаше да му се налага да отстоява невинността си. И Стормгрен знаеше — с постъпката си Карелен доказваше, че наистина е привързан към своя приятел. Може би това бе само привързаността на човека към неговото предано и умно куче, но чувството беше искрено и през целия си живот Стормгрен, рядко бе изпитвал по-голямо удовлетворение.
„И на нас не всичко ни се удава.“
„Да, Карелен — мислеше си Стормгрен, — това беше истина. Нали и ти самият претърпя поражение в зората на човешката история? И колко жесток е бил този неуспех, щом неговото гръмовно ехо премина през вековете и страхът от него владя народите на Земята, докато те не излязоха от детството си. Имате ли сили да надделеете дори за половин век над властта на всички митове и предания в нашия свят?“
Стормгрен беше сигурен, че втори неуспех няма да има. Когато Свръхвладетелите отново се срещнеха с хората, щяха да завоюват доверието и приятелството им, които нямаше да могат да бъдат разрушени дори от потреса при срещата с техния познат облик. По-нататък те и човечеството щяха да продължат рамо до рамо и неведомата трагедия, която беше помрачила миналото, щеше завинаги да потъне в сумрака на доисторическите времена.
На Стормгрен му беше хубаво да се надява, че един ден, когато Карелен ще бъде свободен отново да стъпи на Земята, той ще отиде там, в северните гори, и тихо ще постои до гроба на първия от хората, който стана негов приятел.
II. Златният век
Пет
„Време е!“ — нашепваше радиото на всички езици. „Време е!“ — потвърждаваха хиляди вестникарски заглавия. „Време е!“ — мислеха операторите, обсадили полето, където скоро щеше да се спусне корабът на Карелен и за стотен път проверяваха своите камери.
В небето остана само един кораб — този над Ню Йорк. Едва сега светът узна, че над другите градове не е имало никакви кораби. В навечерието на голямото събитие огромният флот на Свръхвладетелите се превърна в нищо, разпръсна се като мъглата от полъха на вятъра.
Рейсовите кораби, които сновяха надолу и нагоре и доставяха на Земята товари от космическите дълбини, бяха съвсем истински; но сребърните облаци, които толкова дълго време — цял човешки живот — неподвижно се рееха над почти всички столици, се оказаха зрителна измама. Никой не можеше да разбере как се е правило това, но изглежда всички те бяха само отражение на кораба на Карелен. Но не просто мираж или игра на светлината, защото радарите също се лъжеха, а и още имаше живи свидетели, които се кълняха, че със собствените си уши са чули шума и свистенето от триенето в атмосферата на въздушния флот при неговото пристигане.