Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
Хюелбейн пресече този коварен удар. Дори не знам как го направих. Бях тръгнал да парирам страничен замах и изведнъж мечът изчезна, а смъртта надвисна над главата ми. Но моят меч някак си се оказа там, където трябва, и по-лекото острие на Лиофа се плъзна и със звън се спря в дръжката на Хюелбейн. Тогава опитах да премина от защита в контраатака, но нямаше сила в действията ми и Лиофа с лекота отскочи назад. Аз продължих след него с порой от удари, точно като неговите преди малко, но аз замахвах с цялата си сила, така че всеки от моите удари би могъл да го изкорми. Скоростта и силата на атаките ми, не му оставяха никаква друга възможност освен отстъплението. Той отбиваше ударите ми със същата лекота, с която се справях аз преди това с неговите, но в действията му не усещах съпротива. Оставяше ме да размахвам меча си и вместо да се защитава със своя меч той предпочиташе постоянно да отстъпва. Освен това ме оставяше да изтощавам силите си, сечейки тънкия въздух. Нанесох един последен силен удар, спрях меча насред движението и извих китката си за да промуша Лиофа в корема.
Той парира с меча си и с крачка встрани замахна срещу мен. Аз направих същата бърза маневра, така че и двамата пропуснахме целта си, а силата на замаха ни накара да се сблъскаме гърди в гърди. Усетих дъха му. Миришеше едва доловимо на пиво, но човекът съвсем не беше пиян. Той замръзна за миг, после учтиво разгъна ръката си с меча встрани и ме погледна насмешливо като че ли ми предлагаше да се раздалечим в мир. Аз кимнах и двамата отстъпихме назад, разтворили широко ръце, а тълпата възбудено коментираше. Знаеха, че наблюдават рядко зрелище. Лиофа бе известен сред тях, а смея да кажа, че и моето име не бе загадка за саксите, но те вероятно нямаха реална представа за мен. Моите умения, ако изобщо имах такива, бяха умения на воин. Аз знаех как да разбия стена от щитове, знаех как да се сражавам с копие и щит, или с меч и щит, а Лиофа, най-великият боец на Сердик, умееше само едно и то беше да се сражава в двубой с меч. Той бе смъртоносен.
Отдалечихме са на шест-седем крачки и тогава Лиофа скочи напред, лек като танцьор и бързо замахна срещу мен. Хюелбейн посрещна със сила посичащия замах и аз видях как Лиофа отскочи назад с тревога в очите. Бях по-бърз отколкото очакваше, или той бе по-бавен от обикновено, защото и в малки количества пивото може да забави реакциите на човека. Някои мъже се бият само ако са пияни, но тия, които живеят най-дълго се сражават трезви.
Чудех се защо Лиофа трепна. Не го бях наранил, но очевидно го бях разтревожил. Замахнах срещу него и той отскочи назад, което ми даде още един миг за размисъл. Какво го бе обезпокоило? Тогава си спомних как вяло отбиваше той моите удари и разбрах, че Лиофа не смее да рискува острието си, защото то бе много по-леко от моето. Ако можех да ударя неговия меч с всичка сила, вероятно щях да го счупя. Затова подех нова атака, но този път при всеки удар крещях, ревях и настъпвах срещу противника си. Проклинах го, пращах го вдън земя и море, в огън го горих и във въздуха го разпилях, наричах го жена, плюх на гроба му и на кучешкия гроб, в който бе погребана майка му. А той през цялото време мълчеше, само отбиваше ударите ми с меча си и отстъпваше встрани и назад без да сваля бледите си очи от мен.
Тогава се подхлъзна. Дясното му стъпало сякаш се подхлъзна на парче от рогозка и кракът му се подви. Тялото му залитна назад и той протегна лявата си ръка да се подпре. Аз изревах, за да поздравя смъртния му час и високо вдигнах Хюелбейн.
После отстъпих встрани от Лиофа без дори да се опитам да довърша престорения си смъртоносен удар.
Борс ме предупреди за това подхлъзване и аз го очаквах. Беше великолепна гледка и аз за малко да се заблудя, защото можех да се закълна, че Лиофа наистина се подхлъзна. А той просто беше не само добър с меча, но и акробат, който превърна привидната загуба на равновесие във внезапно отмерено движение, с което той завъртя меча си и го насочи към мястото, където трябваше да бъдат краката ми. Още чувам свистенето на тънкото острие, прелитащо на сантиметри от рогозките на пода. Ударът трябваше да посече глезените ми и да ме осакати, само че аз не бях там.