Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
Трясък от удар с меч върху масата прекрати шума. Аел се беше изправил и именно неговият меч бе откъртил няколко трески от дългата груба маса, край която седяха десетина мъже с препълнени чинии пред тях и пълни рогове. До Аел седеше Сердик, а до него бе Ланселот. При това Ланселот не бе единственият брит там. Братовчед му Борс се бе отпуснал на съседния стол, а в края на масата седяха Амхар и Лохолт, синовете на Артур. Всички те бяха мои врагове, така че аз стиснах дръжката на Хюелбейн и се помолих за добра смърт.
Аел се вторачи в мен. Той ме познаваше добре, но знаеше ли, че съм негов син? Ланселот явно бе удивен, че ме вижда, в първият момент дори се изчерви, после повика с пръст един преводач, каза му нещо кратко и преводачът се наведе към Сердик и зашепна в ухото на монарха. Сердик също ме познаваше, но нито думите на Ланселот, нито това, че в залата се бе появил враг, можа да промени непроницаемото изражение на лицето му. А то сякаш бе лице на чиновник — гладко избръснато, с тясна брадичка и с високо широко чело. Устните му бяха тънки, а оредялата му коса бе сресана назад, жестоко стегната и привързана високо над тила. Това иначе безинтересно лице, ставаше забележително щом се вгледаш в очите — бледо сини, безмилостни очи, очи на убиец.
Изненадата сякаш бе отнела гласа на Аел. Той беше доста по-възрастен от Сердик. Всъщност година-две и щеше да навърши петдесет, а това както и да го погледнеш си е една преклонна възраст за воин, но той все още изглеждаше страхотно. Беше висок, широкоплещест, с широко твърдо лице, счупен нос, нарязани от белези страни и голяма черна брада. Беше облечен в хубава яркочервена дълга дреха, а на врата си имаше тежка златна огърлица. Злато блестеше и на китките му, но никакви украшения не можеха да скрият факта, че Аел бе преди всичко воин, огромен като мечка сакски воин. На дясната му ръка липсваха два пръста, отсечени в някаква далечна битка, в която, той си е отмъстил, проливайки много повече кръв. Накрая проговори.
— Осмеляваш се да дойдеш тук?
— За да ви видя, кралю-господарю — отвърнах аз и се отпуснах на едното си коляно. Поклоних се на Аел, след това на Сердик, но не и на Ланселот. За мен той беше едно нищо, зависим от Сердик крал, елегантен британски предател, чието тъмно лице бе изпълнено с отвращение към мен.
Сердик набучи парче месо на дълъг нож, поднесе го към устата си, но се подвоуми.
— Ние не приемаме пратеници на Артур — каза той учтиво — и всеки, който направи глупостта да дойде бива убит. — завърши Сердик и пъхна месото в устата си, после се обърна сякаш се е отървал от мен като от някакво досадно ежедневно задължение. Неговите хора залаяха, искайки смъртта ми.
Аел отново въдвори тишина като тресна острието на меча си у масата.
— Ти от името на Артур ли идваш? — предизвикателно ме попита той.
Реших, че Боговете ще ми простят ако излъжа.
— Нося ви поздрави, кралю-господарю — казах аз, — от Ърс, както и свидетелство за уважението на сина на Ърс, който, за негова радост, е и ваш син.
Тези думи бяха неразбираеми за Сердик. Ланселот, който бе чул превода им, отново настойчиво зашепна на преводача си и човекът предаде казаното на Сердик. Не се съмнявах, че Ланселот от все сърце споделяше мнението на Сердик, който каза:
— Той трябва да умре — Сердик настоя на това много спокойно, сякаш смъртта ми бе нещо незначително. — Имаме споразумение — напомни той на Аел.
— Нашето споразумение гласи да не приемаме пратеници на нашите врагове — поясни Аел, все още без да сваля поглед от мен.
— А той какво е? — попита Сердик, излязъл за миг от своят сдържаност.
— Той е мой син — каза просто Аел и цялата зала ахна. — Той е мой син — повтори Аел, — нали? — обърна се той към мен.
— Така е, кралю-господарю.
— Ти имаш и други синове — отбеляза безгрижно Сердик и махна с ръка към някакви брадати мъже, седнали вляво от Аел. А те (предполагам, че бяха мои полубратя) само ме гледаха объркани. — Той носи вест от Артур! — не отстъпваше Сердик. — Това куче — насочи той ножа си към мен — винаги е служел на Артур.
— Носиш ли вест от Артур? — попита Аел.
— Нося само синовни думи към баща си — излъгах отново аз. — Нищо повече.
— Той трябва да умре! — отсече Сердик и всички негови хора в залата заръмжаха одобрително.
— Аз няма да убия собствения си син — каза Аел, — в собствения си замък.