Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Внимавай с него, Дерфел — измърмори той на британски и аз осъзнах, че Борс все пак не ми беше враг. Той беше убедил Ланселот и Сердик, че трябва да бъда претърсен, само за да може да ме предупреди. — Бърз е като невестулка — продължи Борс, — и се бие и с двете ръце. Внимавай, когато копелето се направи, че се подхлъзва.
Борс видя малката златна брошка, подарена ми от Сийнуин.
— Омагьосана ли е? — попита ме той.
— Не.
— Нищо, ще ти я пазя — каза той, откопча брошката и я показа на воините в залата, които зареваха от гняв, че съм крил талисман до гърдите си. — Дай ми и щита си — рече Борс, тъй като Лиофа нямаше да се бие с щит.
Свалих ремъците от лявата си ръка и подадох щита на Борс. Той го взе и го облегна на подиума, след което закрепи брошката на Сийнуин върху щита. Погледна ме като да се увери, че съм видял къде оставя украшението и аз кимнах.
Най-великият боец на Сердик замахна с меча си във въздуха изпълнен с дим.
— Убил съм четиридесет и осем мъже в двубой — каза ми той със спокоен, почти отегчен глас, — а другите, дето съм ги повалил в битка, съм им изгубил сметката. — Тук той замълча и докосна лицето с. — И при всички тези битки не съм получил нито един белег. Ако искаш бърза смърт, най-добре да се оставиш на милостта ми още сега.
— А ти можеш да ми дадеш меча си и да си спестиш пердаха — отвърнах му аз.
Размяната на грубости бе нещо задължително. Лиофа само вдигна рамене като чу предложението ми и се обърна към кралете. Поклони се повторно, аз също сведох глава. Стояхме на десет крачки един от друг в средата на свободното пространство между подиума и най-близкия от трите големи огъня. Отвсякъде ни заобикаляха въодушевени мъже. Чувах звъна на монетите, залагани за изхода на двубоя.
Аел кимна към нас, с което даде разрешението си борбата да започне. Аз извадих Хюелбейн и вдигнах дръжката му до устните си. Целунах една от малките свински костички, които бях инкрустирал там. Двете костички бяха моят истински талисман и те бяха много по-важни от брошката, защото преди време Мерлин ги бе използвал за една магия. Те не ми осигуряваха вълшебна закрила, но въпреки това целунах отново дръжката и тогава се изправих лице с лице срещу Лиофа.
Нашите мечове са тежки и неповратливи, остриетата им се изтъпяват бързо в битка, което ги превръща едва ли не в железни тояги, които за да въртиш ти трябва значителна сила. В боя с меч няма нищо изтънчено, но се иска умение. Умението се състои в това да успееш да заблудиш противника си — да го накараш да очаква удар отляво, а да му го нанесеш отдясно. Макар че повечето дуели с меч се печелят не благодарение на това умение, а на грубата сила. Единият се изтощава, защитата му може да се преодолее и противникът му нанася смъртоносния удар.
Лиофа обаче не се биеше така. Всъщност нито преди, нито след това, съм срещал друг, който да се бие като него. Усетих разликата, още щом той се приближи, защото острието на неговия меч, макар и на дължина колкото Хюелбейн, бе много по-тънко и по-леко. Бе се отказал от тежестта, за да спечели скорост. Разбрах, че този мъж е много бърз, точно както ме бе предупредил Борс — бърз като светкавица. И в момента, в който осъзнах това, Лиофа нападна, но вместо да замахне с меча широко отстрани, той направи напад с него, опитвайки се да промуши мускулите на дясната ми ръка.
Избегнах удара. Тези неща стават толкова бързо, че после когато се опитваш да си спомниш как е минал двубоят, съзнанието ти не може да възстанови и осмисли всяка атака и контраатака. И все пак аз видях как проблеснаха очите му, видях че мечът може само да мушне напред и се отместих точно навреме. Престорих се, че скоростта на атаката не ме е изненадала и не парирах удара, а просто минах край Лиофа и когато прецених, че той е излязъл от равновесие, изръмжах и замахнах назад с Хюелбейн с удар, който можеше да повали и вол.
Лиофа отскочи назад, изобщо не бе губил равновесие, и разпери ръце, така че моето острие премина на цели пет пръста от корема му. Зачака да замахна отново, но аз пък зачаках той да атакува. Другите крещяха по нас, искаха кръв, но за мен те не съществуваха. Бях приковал поглед в спокойните сиви очи на Лиофа. Той намести меча в дясната си ръка и го протегна напред, докосвайки моето острие, после внезапно замахна срещу мен.
Парирах с лекота, после пресрещнах обратния му замах, последвал така естествено както денят следва нощта. Звънтежът на мечовете кънтеше силно, но чувствах, че Лиофа не влага всичките си сили в своите удари. Той се биеше така, както смяташе, че очаквам от него да се бие, а освен това все още ме проучваше. Парирах ударите му, те ставаха все по-тежки и точно когато очаквах, че противникът ми ще нанесе един наистина силен удар, той спря подетата атака насред движението, прехвърли меча в лявата си ръка и с отвесен замах се опита да ми отнесе главата. Всичко това бе направено със скоростта на атакуваща усойница.