Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
Брегът под Тънреслий бе мизерно място — полусуша, полуморе, където срещата на реката с океана беше сътворила един мрачен пейзаж от кални брегове, плитчини и плетеница от потоци, които се пълнеха и отичаха при всеки прилив и отлив. Щом копиеносците нагазиха във водата, заляла ниския бряг, пред тях с крясък излетяха обезпокоени чайки. Мъжете прецапаха плиткия поток и се прехвърлиха през дървените бордове на дългите си лодки. Видях как Ланселот повдига ръба на наметалото си и внимателно подбира пътя си през смрадливата кал. Амхар и Лохолт вървяха след него и щом стигнаха до своята лодка, те се обърнаха и насочиха пръстите си към мен — така ми пожелаваха лош късмет. Не им обърнах внимание. Платната вече бяха вдигнати, но вятърът бе слаб и двата кораба с техните високи носове, трябваше да бъдат прекарани през тесните потоци с помощта на дългите гребла, задвижвани от копиеносците на Сердик. След като украсените с вълчи черепи носове на лодките бяха насочени към открито море, воините-гребци подеха монотонна песен и загребаха, следвайки нейния ритъм.
— Хуает за твоята майка — пееха те, — и хуает за твоето момиче, и хуает за твоята любовница, която ти хуает на пода — и при всяко хуает те извикваха по-силно и изтегляха дългите гребла, докато двата кораба набраха скорост и мъглата се завъртя около платната с грубо изрисувани върху тях вълчи черепи. — И хуает за твоята майка — продължиха да напяват саксите, но сега гласовете им бяха приглушени от мъглата, — и хуает за твоето момиче — песента се чуваше все по-тихо, докато накрая корабите изчезнаха в побелелия въздух — и хуает за твоята любовница, която ти хуает на пода. — звукът сякаш идваше от нищото, последван от плясъкът на греблата.
Двама от хората на Аел повдигнаха краля си, за да възседне коня.
— Спа ли? — попита ме той след като се намести на седлото.
— Да, кралю-господарю.
— Аз пък се занимавах с нещо по-интересно — каза той кратко. — А сега след мен.
Аел заби пети в коня си и препуснахме край брега, където потоците ромоляха и се оттичаха с оттеглянето на прилива. Тази сутрин в чест на заминаването на своите гости Аел се бе облякъл като крал-воин. Железният му шлем имаше позлатени ръбове и бе увенчан с ветрило от черни пера, коженият му нагръдник и дългите му ботуши бяха боядисани в черно, а от раменете му се спускаше дълго черно наметало от меча кожа, под която дребният му кон изглеждаше още по-малък. Десетина от хората му ни последваха, яхнали собствените си коне, а един от тях носеше щандарта с биволския череп. И Аел като мен не умееше да язди много добре.
— Знаех, че Артур ще те изпрати при мен — каза той неочаквано и като не чу отговор, той се обърна да ме погледне. — Значи намери майка си?
— Да, кралю-господарю.
— Как е тя?
— Остаряла — отвърнах аз искрено, — остаряла, надебеляла и болна.
Аел въздъхна.
— Като млади момичета те са толкова хубави, че могат да съкрушат сърцата на цяла войска мъже, а след като родят няколко деца всички започват да изглеждат стари, дебели и болни. — той замълча, замислен. — Но на мен все ми се струваше, че това никога няма да стане с Ърс. Тя бе много красива — каза го с тъга, а после се захили, — но слава на Боговете, че постоянно се появяват млади жени, нали? — той се засмя и пак ме погледна. — Когато за първи път ми каза името на майка си, разбрах, че си мой син. — Аел замълча за миг и добави. — Моят първороден син.
— Вашият първороден незаконен син — уточних аз.
— И какво от това? Кръвта си е кръв, Дерфел.
— И аз съм горд, че имам вашата, кралю-господарю.
— То си е за гордост, момче, макар че има и други като теб. Никога не съм си щадял кръвта — захихика той. После обърна коня си към едно кално възвишение и го шибна, за да накара животното да се изкатери по хлъзгавия склон, отвъд който видяхме закотвени лодки.
— Погледни ги, Дерфел! — каза баща ми като дръпна юздите на коня си и посочи към флотилията. — Погледни ги! Сега са безполезни, но почти всички дойдоха тук това лято, пълни догоре с народ. — Аел отново срита коня си и ние бавно подкарахме животните покрай тъжната редица на заседналите в калта лодки.
Трябва да имаше осемдесет или деветдесет кораба на калния бряг. Всички бяха с оформени носове и кърми, елегантно направени, но вече бяха започнали да гният. Бордовете им бяха позеленели от тиня, дъната им бяха потънали във водата и гредите бяха почернели. Някои от лодките явно бяха стояли тук повече от година, защото от тях бяха останали само тъмни скелети.