Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Ние пък казваме, че ни засяга.
— Как се казваш ти? — попитах.
Той се поколеба, после реши, че няма да му навреди, ако си каже името.
— Сеоулф, син на Еадбехрт.
— Така значи, Сеоулф, мислиш ли, че баща ми ще те възнагради задето си забавил пътуването ми? Какво очакваш да получиш от него? Злато? Или гроб?.
Беше много плитък номер, но мина. Нямах представа дали Аел ще ме прегърне или ще ме убие, но Сеоулф се боеше от гнева на своя крал, така че макар и с нежелание ме пусна да вървя, придружен от четирима копиеносци, които ме водеха все по-навътре и по-навътре в Загубените земи.
Пътувах през места, в които от едно поколение не бяха стъпвали свободни брити. Два дни яздих през сърцевината на вражите територии. На пръв поглед земята изглеждаше по-различна от британската, защото саксите бяха заграбили нашите ниви и ги обработваха горе-долу като нас, само че купите със сено бяха по-високи и някак по-четвъртити от нашите, и къщите им бяха по-груби. Повечето римски вили бяха пусти, макар че понякога се срещаха и обитавани. Тук нямаше християнски църкви, и изобщо никакви светилища, поне аз доколкото видях, само веднъж минахме край един британски идол с малки дарове в основата. Тук все още живееха брити и някои дори владееха свои собствени земи, но повечето бяха роби или бяха съпруги на сакси. Всички имена на местности бяха сменени, а моите придружители дори не знаеха какви са били названията им, когато бритите са управлявали тези земи. Минахме през Лисуърд и Стеортфорд, после през Лиодешам и Селмересфорт, все странни сакски имена, но на процъфтяващи места. Това не бяха домове и стопанства на нашественици, а селища на трайно установили се хора. След Селмересфорт завихме на юг през Бедеуан и Уикфорд. Тук моите придружители гордо ми заявиха, че яздим през земите, които Сердик бе върнал на Аел през лятото. Тази земя бе цената за лоялността на Аел към Сердик през следващата война, която ще отведе тукашните хора през цяла Британия чак до Западно море, казаха ми саксите. Те бяха сигурни, че победата ще бъде тяхна. Всички сакси бяха чули, че Думнония е твърде слаба след бунта на Ланселот. Именно този бунт бе насърчил сакските крале да обединят усилията си, за да превземат цяла южна Британия.
Зимната резиденция на Аел се намираше на едно място, което саксите наричаха Тънреслий. Това беше един висок хълм, издигащ се сред равнинния пейзаж на глинести поля и тъмни блата, а от отрязания като с нож връх на хълма можеше да се види на юг, отвъд широката Темза, покритата с мъгли земя, управлявана от Сердик. На върха бе построен голям замък — масивна сграда от тъмни дъбови греди с остър висок покрив, на върха на който бе закрепен символът на Аел: биволски череп, боядисан с кръв. В здрача самотният замък се очертаваше черен и огромен на фона на смрачаващото се небе — опасно място. Малко по на изток отвъд една рехава малка гора имаше село — виждах светлината на безчислени огньове. Изглежда бях пристигнал в Тънреслий, когато тук се събираха хора от различни краища и огньовете показваха, къде се бяха разположили на лагер.
— Имаме празник — обясни един от моите придружители.
— В чест на Боговете ли? — попитах.
— В чест на Сердик. Той дойде да разговаря с нашия крал.
Сринаха се и последните ми надежди. Ако беше само Аел, имах някакви шансове да оцелея, но щом Сердик е тук, помислих си аз, свършено е с мен. Сердик беше студен, суров човек, а Аел имаше чувствителна, дори благородна душа.
Докоснах дръжката на Хюелбейн и извиках образа на Сийнуин в съзнанието си. Помолих Боговете да ми разрешат да я видя още веднъж, след това вече бе време да сляза от изтощения си кон, да оправя гънките на наметалото си, да откача щита от седлото и да се изправя лице в лице срещу враговете си.
Трябва да бяха триста воините, които пируваха, насядали на покрития с тръстикова слама под на високия призрачен замък, кацнал на върха на влажния хълм. Триста груби, весели, брадати, зачервени мъже, които за разлика от нас бритите, не виждаха нищо нередно в това да влизат с оръжие в залата за угощения на своя господар. В центъра на залата горяха три огромни огъня и димът бе толкова гъст, че първоначално не можах да видя мъжете, насядали край дългата маса в другия край на помещението. Никой не ми обърна внимание като влязох, защото с моята дълга руса коса и гъста брада, аз приличах на сакски копиеносец, но докато ме водеха покрай бучащите огньове, един воин забеляза петолъчната бяла звезда на щита ми и си спомни, че бе виждал този символ на бойното поле. Сред шумните разговори и смях започна да се надига недоволно ръмжене. Ръмженето обхвана цялата зала и скоро всички мъже виеха срещу мен, докато вървях към подиума, върху който бе поставена високата маса. Ръмжащите воини оставиха роговете с пиво и започнаха да удрят с ръце по пода или по щитовете си и високият покрив започна да кънти от глухия тътен на стотиците удари.