Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Неговият живот ти принадлежи, Дерфел.
— Предаваш ли се? — попитах Лиофа. Той мълчеше. Гордостта му все още го караше да търси път към победата, но докато се колебаеше, аз преместих върха на Хюелбейн от врата към дясната му буза. — Е? — настоях за отговор.
— Предавам се — каза той.
Натиснах острието само колкото да пробия кожата и плътта на лицето му и да стигна до коста.
— Един белег, Лиофа, да ти напомня, че си се бил с лорд Дерфел Кадарн, син на Аел, и че си загубил.
Оставих го да кърви. Тълпата надаваше радостни възгласи. Мъжете са странни същества. В един момент реват жадни за кръвта ми, после крещят възхвали задето съм пощадил живота на техния най-велик боец. Взех си брошката от Сийнуин, взех си щита и вперих поглед в баща си.
— Нося ви поздрави от Ърс, кралю-господарю — казах аз.
— Приемам ги с удоволствие, лорд Дерфел — отвърна Аел, — приемам ги с удоволствие.
Той ми посочи един стол отляво на неговия, където доскоро бе седял друг от синовете му, и така аз се присъединих към трапезата на Артуровите врагове. И пирувах с тях.
В края на угощението Аел ме заведе в своята собствена стая, която се намираше зад подиума. Помещението бе голямо, с висок гредоред. По средата гореше огън, а до стената имаше легло от рунтави кожи. Той затвори вратата, пред която бе поставил стражи, след това ми посочи да седна на един дървен сандък до стената, а той отиде в другия край на стаята, развърза гащите си и се изпика в една дупка, издълбана в пръстения под.
— Лиофа е бърз — каза ми той, докато уринираше.
— Много.
— Мислех, че ще те победи.
— Не беше достатъчно бърз, или може би пивото бе забавило реакциите му. Сега плюй там.
— Къде да плюя? — попита баща ми.
— В урината си. Против лош късмет.
— Моите Богове не обръщат внимание на пикня и плюнки, Дерфел — каза той развеселен. Аел бе поканил в стаята двама от синовете си, Хротхгар и Сирниг, и те ме гледаха с любопитство. — И така каква вест ми носиш от Аел?
— Защо мислиш, че той ти праща вест?
— Защото иначе ти нямаше да си тук. Да не мислиш, че си заченат от някой глупак, а момче? Та какво иска Артур? Не, не ми казвай, чакай да позная.
Той завърза връвта на панталоните си и отиде да седне на единствения стол в стаята — римски фотьойл, направен от черно дърво и украсен с инкрустации от слонова кост, от които обаче голяма част липсваше. — Предлага ми земя, ако нападна Сердик догодина, нали?
— Да, лорд.
— Отговорът е „не“ — изръмжа той. — Как ще ми предлага нещо, дето си е вече мое! Що за предложение е това?
— Вечен мир, кралю-господарю — казах аз.
Аел се усмихна.
— Когато някой обещава нещо вечно, той си играе с истината. Нищо не е вечно, момче, нищо. Кажи на Артур, че моите воини ще тръгнат на война със Сердик догодина. — Той се изсмя. — Само си загуби времето, Дерфел, но аз се радвам, че дойде. Утре ще поговорим за Ърс. Искаш ли жена за през нощта?
— Не, кралю-господарю.
— Твоята принцеса никога няма да разбере — подразни ме той.
— Не, кралю-господарю.
— И той се смята за мой син! — засмя се Аел, а с него и двамата му синове. И двамата бяха високи, и въпреки че техните коси бяха по-тъмни от моите, струваше ми се, че си приличаме, точно както ми се струваше, че те бяха поканени в стаята, за да чуят разговора ми с Аел и да предадат на другите сакски водачи, че Аел е отказал на Артур.
— Можете да спите пред вратата на стаята ми — обърна се Аел към двамата си синове, — там ще бъдете в безопасност.
Той почака докато Хротхгар и Сирнинг излязат, аз тръгнах след тях, но Аел ме спря с ръка.
— Утре — каза баща ми с по-тих глас, — Сердик си тръгва и взима Ланселот със себе си. Сердик ще изпитва подозрения към мен, задето те оставих жив, но ще го преживея. Ще говорим утре, Дерфел, и тогава ще чуеш по-обстоен отговор на предложението на твоя Артур. Няма да бъде отговорът, който му се иска, но може да му се стори приемлив. Върви сега, очаквам компания.
Спах в тясното пространство между подиума и вратата на баща ми. През нощта край мен се прокрадна едно момиче, което се пъхна в леглото на Аел, а воините в залата продължаваха да пеят, да се бият и да пият, докато накрая заспаха, макар че когато и последният човек захърка вече се зазоряваше. Аз пък тогава се събудих, а петлите приветстваха новия ден над хълма Тънреслий. Закопчах ножницата с Хюелбейн на кръста си, вдигнах наметалото и щита си и тръгнах покрай жаравите, останали от нощните огньове, към свежия студен въздух навън. Над високото плато се стелеше прозрачна мъгла, която ставаше все по-гъста надолу по склона към долината, където Темза разливаше водите си нашироко преди да се влее в морето. Отдалечих се от замъка, застанах накрая на равния връх на хълма и се загледах надолу в белия покров над реката. И изведнъж чух глас зад себе си.