Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Моят господар ми нареди да те убия, ако те намеря сам.
Обърнах се спокойно, защото познах гласа — беше на Борс, братовчед и най-велик боец на Ланселот.
— А аз трябва да ти благодаря.
— Че те предупредих за Лиофа ли? — сви рамене Борс, като че ли не си струваше дори да се споменава затова. — Бърз е, нали? Бърз и смъртоносен.
Борс застана за мен и захапа една ябълка, но реши че е е спаружена и я захвърли. Той бе един от големите воини на своето време, един от онези чернобради мъже с лица, покрити с белези, които бяха стояли в твърде много стени от щитове и бяха видели твърде много приятели да издъхват посечени от вражи меч. Той се уригна.
— Нямах нищо против да се бия, когато моят братовчед искаше да вземе трона на Думнония, но да се бия за саксите нямам никакво желание. Не исках да гледам как те посичат само за удоволствие на Сердик.
— Но догодина, лорд, ти ще се биеш за Сердик — подхвърлих аз.
— Така ли? — усмихна се той сякаш тази мисъл го развесели. — Аз пък не знам какво ще правя догодина, Дерфел. Може да отплавам към Лионес, знам ли? Разправят, че жените там са най-красивите на света. Косите им били от сребро, телата от злато и нямали език — Борс се засмя, после извади друга ябълка от джоба и я изтърка в ръкава си. — Виж моят крал — каза той, имайки пред вид Ланселот, — той със сигурност ще се бие за Сердик, но нима има избор? Артур не би го посрещнал с добре дошъл.
Тогава разбрах накъде биеше Борс.
— Моят господар Артур — казах аз предпазливо — няма нищо против теб.
— Нито пък аз против него — отвърна Борс с пълна уста, тази ябълка явно беше по-добра от първата. — Значи може пак да се срещнем, лорд Дерфел. Колко жалко, че не можах да те открия тази сутрин. Моят господар щеше богато да ме възнагради за главата ти — захили си той и се отдалечи.
Два часа по-късно видях Борс да си тръгва със Сердик надолу по склона, където сред изтъняващата мъгла вече се виждаха ръждивочервените корони на дърветата. Сто човека придружаваха Сердик и повечето от тях тежко преживяваха последиците от нощния пир, както впрочем и хората на Аел, които ескортираха заминаващите си гости. Яздех след Аел, но той вървеше пеша до крал Сердик и Ланселот, а един слуга водеше коня му. Зад кралете вървяха двама души, които носеха щандартите: оплескания с кръв биволски череп — отличителния знак на Аел и този на Сердик, който представляваше боядисан в червено вълчи череп с развяваща се под него одрана човешка кожа. Ланселот не ми обръщаше никакво внимание. Малко по-рано сутринта, когато неочаквано се срещнахме близо до замъка, той просто погледна през мен, а и аз не се възползвах от срещата. Моята най-малка дъщеря беше убита от негови хора и макар че бях пратил убийците й в небитието, все още ми се искаше да отмъстя за душата на Даян на самия Ланселот, но замъкът на Аел не беше най-подходящото място за това. Сега от тревистия хребет над калните брегове на Темза аз наблюдавах как Ланселот и малцината му привърженици вървят към корабите, очакващи Сердик.
Само Амхар и Лохолт се осмелиха да ме предизвикат. Близнаците бяха мрачни младежи, които мразеха баща си и презираха майка си. Те се смятаха за принцове, но Артур, който се отнасяше с презрение към титлите, отказа да ги удостои с подобни почести и това само засили омразата им към него. Те бяха убедени, че са несправедливо лишени от кралски ранг, от земя, богатства и чест и щяха да се бият на страната на всеки, който се опиташе да разгроми Артур, когото близнаците обвиняваха за злата си участ. Отрязаната ръка на Лохолт бе удължена с плътно прилепнал към чуканчето сребърен наконечник, към който бяха прикрепени чифт мечешки нокти. Именно Лохолт се обърна към мен.
— Ще се срещнем догодина — каза ми той.
Знаех, че умира от желание да се бие с мен, но отвърнах спокойно:
— Очаквам с нетърпение този момент.
Той вдигна ръката със сребърния наконечник, за да ми напомни как го бях държал, за да може баща му да го лиши от нея с удар на Екскалибур.
— Дължиш ми една ръка, Дерфел.
Не му отговорих. Амхар се приближи и застана до брат си. И двамата бяха взели широкото лице на баща си с издължената челюст, но при тях чертите бяха изкривени и не излъчваха и частица от силата на Артур. Вместо това изглеждаха лукави и зли, почти като вълци.
— Не ме ли чу? — надигна глас Лохолт.
— Радвай се, че все пак имаш една ръка — казах му аз. — Колкото до моя дълг към теб, Лохолт, ще си го платя с Хюелбейн.
Те се поколебаха, но не бяха сигурни, че хората на Сердик ще ги подкрепят, ако извадят мечовете си, така че накрая се задоволиха само да плюят срещу мен преди да се обърнат и да прегазят калта до лодките на Сердик.