Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
— Познавам много стари хора, но те никога не са научавали това. Как можа точно ти да го научиш?
— Ами да речем, че аз зная всичко, защото нямам биография и защото не се чувствам по-значим от всичко останало, и защото моята смърт си седи ей тука с мен.
Той протегна лявата си ръка и задвижи пръсти, сякаш наистина галеше някого.
Аз се засмях. Знаех накъде ме води. Старият дявол отново щеше да ме наложи, вероятно сега пък с моето самомнение, но този път това не ме засягаше. Споменът, че веднъж вече бях проявил изключително търпение, ме бе изпълнил с някаква непозната, тиха еуфория, която бе разпиляла кажи-речи цялата ми нервност и нетърпимост спрямо дон Хуан; вместо това се удивлявах на постъпките му.
— Кой си ти наистина? — попитах аз.
Той сякаш се изненада. Разтвори очите си неимоверно широко и замига като птица, спускайки клепачи като капаци. Те падаха и се вдигаха, а очите му оставаха на фокус. Постъпката му ме стресна и аз се дръпнах, а той се разсмя по детски, до забрава.
— За теб аз съм Хуан Матус и съм на твоите услуги — каза той с пресилена вежливост.
Тогава му зададох другия си парещ въпрос:
— Какво направи с мен първия ден, когато се срещнахме?
Имах предвид погледа, с който ме бе пронизал.
— Аз? Нищо — отговори той с невинен тон.
Описах му как се бях почувствал, когато ме бе погледнал, и колко неприсъщо беше за мен да ми се върже езикът.
Той се разсмя така, че по бузите му потекоха сълзи. Отново усетих у себе си вълна на враждебност към него. Помислих колко съм сериозен и пълен със съмнения, а той — просто един „индианец“.
Очевидно бе схванал настроението ми и изведнъж спря да се смее.
След продължително колебание му казах, че неговият смях ме е подразнил, защото сериозно се мъча да разбера какво ми се беше случило.
— Няма какво да разбираш — отвърна той, без да се смущава.
Разказах му поредицата от необичайни събития, които бяха станали след нашето запознанство, като започнах с тайнствения поглед, с който ме бе погледнал, и стигнах до спомена за сокола-албииос и сянката на камъка, за която той бе казал, че е моята смърт.
— Защо правиш всичко това с мен? — попитах аз.
В моя въпрос нямаше нищо войнствено. Просто бях любопитен защо бе избрал тъкмо мен.
— Ти ме помоли да ти разкажа какво зная за растенията — каза той.
Забелязах оттенък на сарказъм в гласа му. Като че се отнасяше снизходително към мен.
— Но това, което ти си ми казвал досега, няма нищо общо с растенията — за протестирах аз.
Отговорът му беше, че за да науча нещо за тях, е нужно време.
Усещах, че е безсмислено да споря с него. Едва тогава разбрах пълната идиотщина на лековатите и абсурдни заключения, които бях направил. Докато си бях у дома, си обещавах никога да не губя контрол, нито да се дразня от дон Хуан. В действителните ситуации обаче и най-дребното заяждане от негова страна предизвикваше у мен пристъп на раздразнение. Усещах, че няма как да общувам с него н това ме разгневи.
— Сега помисли за смъртта си — каза изведнъж дон Хуан. — Тя е на метър от теб. Всеки миг може да те потупа по рамото, затова наистина нямаш време за глупави мисли и настроения. Никой от нас няма време за такива неща.
— Искаш ли да знаеш какво ти направих първия ден, когато се срещнахме? Аз те видях и видях как мислиш, че ме лъжеш. Но ти не ме лъжеше, в никакъв случай.
Казах му, че неговото обяснение още повече ме обърква. Той отговори, че точно затова не иска да обяснява постъпките си и че обяснения не са нужни. Каза, че значение има единствено действието, а не разговорите.
Извади една рогозка и легна на нея, като подпря главата си на някакъв вързоп. Намести се удобно и тогава ми каза, че има още нещо, което трябва да извърша, ако наистина искам да изуча растенията.
— Онова, което не беше в ред с теб, когато те видях, и което не е в ред с теб сега, е, че ти не искаш да поемаш отговорност за постъпките си — каза той бавно, сякаш да ми даде време да разбера какво казва. — Когато ми разказваше ония неща в автобусната чакалня, ти съзнаваше, че са лъжи. Защо лъжеше?
Обясних, че целта ми беше да намеря „главен осведомител“ за моята работа.
Дон Хуан се усмихна и затананика мексиканска мелодия.
— Когато един човек реши да прави нещо, трябва да отиде до края — каза той, — но трябва да поеме отговорността за своите постъпки. Независимо какво прави, той трябва да знае най-напред защо го прави и после трябва да продължи да постъпва така, без да се съмнява, нито да съжалява за тях.
Изпитваше ме. Не знаех какво да кажа. Накрая се осмелих да дам мнение, почти като протест.