Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
— Хайде да не говорим за баща ми — предложих аз с престорена веселост. — Да говорим за растения.
— Не, хайде да говорим за баща ти — настоя той. — Днес трябва да започнем тъкмо оттук. Щом мислиш, че си бил толкова по-силен от него, защо не си ходил да плуваш в шест сутринта вместо него?
Обясних му, че не ми се вярва сериозно да ме пита за това. Винаги бях мислил, че плуването в шест сутринта е свързано с баща ми, а не с мен.
— В момента, в който си възприел неговата идея, тя е станала и твой проблем — тросна ми се дон Хуан.
Казах, че никога не съм я приемал, че открай време съм знаел, че баща ми не постъпва честно спрямо себе си. Дон Хуан направо ме попита защо още тогава не съм изразил гласно мнението си.
— Човек не може да казва на баща си такива неща — отвърнах аз, съзнавайки нестабилното си обяснение.
— А защо не?
— Това не ставаше в моята къща, затова.
— В своята къща си правил много по-лоши неща — заяви той като съдия от подиума. — Единственото нещо, което не си правил, е да блеснеш с духа си.
В думите му се криеше такава разгромителна сила, че те закънтяха в главата ми. Беше срутил всичките ми защитни стени. Не можех да споря с него. Задълбочих се в писането на своите бележки.
Помъчих се да дам последно колебливо обяснение и казах, че през целия си живот съм срещал хора като баща ми, които също като него по някакъв начин са ме ангажирали в своите планове и по правило винаги съм бил оставян на сухо.
— Оплакваш се — каза кротко той. — През целия си живот си се оплаквал, защото не си поемал отговорност за собствените си решения. Ако бе поел отговорност по отношение на идеята на твоя баща за плуването в шест сутринта, щеше да плуваш и сам, ако е необходимо; в противен случай би трябвало да му кажеш да върви по дяволите още първия път, щом си отвори устата, след като си знаел как ще постъпи. Но ти не си казал нищо. Затова си бил слаб като баща си. Да поемеш отговорност за собствените си решения означава да си готов да умреш за тях.
— Чакай, чакай! — казах аз. — Ти извъртащ нещата.
Не ме остави да довърша. Щях да му кажа, че използвам баща си само като пример за нереалистичен начин на действие и че никой разумно мислещ човек не би взел да умира за такива идиотски неща.
— Не е важно какво е решението — каза той. — Нищо не може да е повече или по-малко сериозно от другите неща. Не разбираш ли? В един свят, където смъртта е ловец, няма малки и големи решения. Има само решения, които взимаме, изправени пред лицето на нашата неизбежна смърт.
Не можах да добавя нищо. Мина може би час. Дон Хуан лежеше съвършено неподвижен на сламеника си, макар да не спеше.
— Защо ми казваш всичко това, дон Хуан? — попитах аз. — Защо постъпваш така с мен?
— Ти дойде при мене — каза той. — Не, не беше така, ти беше доведен при мене. И аз направих един жест за теб.
— Моля?
— Ти би могъл също да направиш жест за баща си, ако бе отишъл да плуваш вместо нето, а не си го сторил, сигурно защото си бил твърде млад. Аз съм живял повече от теб. Не ми предстои нищо. В моя живот няма спешни неща, затова мога да направя един жест за теб.
Следобеда тръгнахме на поход. Лесно поддържах неговото темпо и отново се зачудих на изумителната му физическа издръжливост. Той крачеше тъй леко и с толкова сигурни стъпки, че до него бях като дете. Вървяхме на изток. Забелязах, че докато върви, той не обича да приказва. Заговорех ли му, той спираше, за да ми отговори.
След няколко часа стигнахме до един хълм; седна и ми направи знак да седна до него. Съобщи ми с шеговито развълнуван тон, че ще ми разкаже една приказка.
Имало едно време, каза той, един младеж, крайно беден индианец, който живеел сред белите в града. Нямал нито дом, нито роднини, нито приятели. Дошъл бил в града да си търси късмета, ала намерил само нищета и мъка. От време на време припечелвал по няколко цента, работейки като вол, но те едва му стигали за един залък хляб; иначе трябвало да проси или да краде храна.
Дон Хуан каза, че един ден младежът отишъл на пазара. Сновял из улиците в някакъв унес, очите му се влудявали, като гледали всички хубави неща, отрупани там. Така обезумял, че вече не виждал къде стъпва и накрая се препънал в някакви кошове и се стоварил върху един старец.
Старецът носел четири огромни кратуни и тъкмо бил седнал да си почине и похапне. Дон Хуан се засмя многозначително и продължи, че старецът много се учудил как младежът се е препънал в него. Не се разсърдил, че го безпокоят, но се изненадал защо тъкмо този младеж е паднал връз него. Младежът, от друга страна, се разсърдил и му казал да се махне от пътя му. Хич не го интересувала крайната причина за тяхната среща. Не забелязал, че всъщност пътищата им се пресекли.