Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
— Това е невъзможно! — казах аз.
Попита ме защо и аз отговорих, че може би, най-общо казано, всеки си мисли, че така трябва да се постъпва. На практика обаче няма начин да се избягнат съмненията и угризенията.
— Има начин, разбира се — отговори той убедено. — Погледни ме. Не изпитвам нито съмнения, нито угризения. Всичко, което правя, е мое решение и моя отговорност. Най-простото, което правя, да те взема например с мен на разходка в чапарала, може да означава и смърт за мен. Смъртта ме дебне. Затова нямам място за съмнения, нито за угризения. Ако трябва да умра, защото съм те взел със себе си на разходка, значи трябва да умра. От друга страна, ти усещаш, че си безсмъртен, а решенията на един безсмъртен човек могат да бъдат отхвърлени, за тях може да се съжалява или да будят съмнение. В един свят, където смъртта е ловец, приятелю мой, няма време за съжаления, нито за съмнения. Има време само за решения.
Заспорих съвсем чистосърдечно, че според мен този свят е недействителен, защото е, създаден произволно, като се приема идеалната форма на поведение и като се казва, че тъкмо така трябва да се постъпва.
Разказах му историята на моя баща, който обичаше да ми изнася нескончаеми лекции за чудесата на здравия разум в здравото тяло и как младите хора трябвало да каляват телата си с изпитания и атлетически подвизи. Беше млад човек — когато аз бях осемгодишен, той беше само на двайсет и седем. През лятото по правило се връщаше от града — там преподаваше в едно училище, — за да прекара поне месец с мен в къщата на дядо ми, където живеех аз. За мен това беше адски месец. Разказах на дон Хуан един пример от поведението на баща си, който според мен прилягаше на сегашната ситуация.
Почти веднага след пристигането си на село баща ми настояваше да тръгне с мен на дълга разходка, за да поговорим, и докато разговаряхме, той кроеше планове как ще ходим да плуваме всеки ден в шест часа сутринта. Вечер той навиваше часовника за пет и половина, за да има достатъчно време, тъй като точно в шест трябвало да бъдем във водата. А когато будилникът иззвъняваше, той скачаше от леглото, слагаше си очилата, отиваше до прозореца и поглеждаше навън.
Бях запомнил дори монолога, който следваше:
„Хм… Днес е малко облачно. Слушай, ще си полегна само за пет минутки. Какво ще кажеш? Не повече от пет? Просто ще си протегна мускулите и съвсем ще се разбудя.“
И той неизменно спеше до десет, а понякога и до обяд.
Казах на дон Хуан, че най-много ме дразнеше неговият отказ да изостави явно празните си решения. Той повтаряше този ритуал всяка сутрин, докато накрая аз го оскърбих, като отказах да навия будилника.
— Тези решения не са били празни — каза дон Хуан, явно взимайки страната на баща ми. — Той просто не е знаел как да стане от леглото и това е всичко.
— Във всеки случай, — казах аз — винаги съм презирал нереалните решения.
— Какво представлява тогава едно реално решение? — попита дон Хуан с лукава усмивка.
— Ако баща ми си беше казал, че не може да отиде да плува в шест сутринта, а да речем — в три следобед.
— Твоите решения нараняват духа — каза дон Хуан с много сериозен вид.
Стори ми се, че долавям нотка на тъга в гласа му. Мълчахме дълго. Сприхавостта ми бе изчезнала. Замислих се за баща си.
— Той не е искал да плува в три следобед. Не разбираш ли? — каза дон Хуан.
Думите му ме накараха да подскоча.
Казах му, че баща ми е слаб човек, че такъв е бил и неговият свят от идеални постъпки, които той никога не изпълняваше. Почти крещях.
Дон Хуан не каза нито дума. Заклати глава бавно и ритмично. Усетих, че ужасно се натъжавам. Мисълта за баща ми винаги ме разстройваше.
— Мислиш ли, че ти си бил по-силен? — попита той сякаш между другото.
Казах, че е така, и му заразказвах за емоционалния вихър, в който ме бе хвърлил баща ми, но той ме прекъсна.
— Подло ли постъпваше спрямо теб? — попита той.
— Не.
— Дребнав ли беше с теб?
— Не.
— Правеше ли всичко по силите си за теб?
— Да.
— Тогава какво не му е било в ред?
Аз захванах отново да се карам, че е бил слаб, но се овладях и сниших гласа си. Усетих как ставам комичен пред кръстосания разпит на дон Хуан.
— И за какво правиш всичко това? — казах аз. — Нали щяхме да разговаряме за растения?
Усетих, че повече от всякога съм раздразнен и отчаян. Казах му, че не му влиза в работата, нито има някаква квалификация да произнася присъди върху поведението ми и той избухна в разтърсващ тялото му смях.
— Когато се ядосаш, винаги ставаш привърженик на справедливостта, а? — каза той и замига като птица.
Прав беше. Имах навика да се ядосвам, за да добия чувството, че не греша.