Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
Очите му направиха почти незабележим знак, но аз не се осмелих да погледна.
Казах, че му вярвам и че няма нужда да настоява повече, защото много ме е страх. А той се разтресе в гърлен смях.
Отговори, че въпросът за нашата смърт никога не се разисква достатъчно. Аз се възпротивих, че за мен е безсмислено да размишлявам върху смъртта си, защото такива мисли само ще доведат до неспокойствие и страх.
— Главата ти е пълна с глупости — извика той. — Смъртта е нашият единствен мъдър съветник. Винаги когато усещаш, както става обикновено, че всичко се е обърнало наопаки и те очаква гибел, обърни се към смъртта си и я попитай дали е така. Смъртта ще ти каже, че не си прав; че нищо извън нейното докосване няма истинско значение. Твоята смърт ще ти каже: „Още не съм те докоснала“.
Той заклати глава и сякаш зачака моя отговор. Нямаше какво да му кажа. Мислите ми бурно се блъскаха. Беше нанесъл зашеметяващ удар върху моето самомнение. В светлината на моята смърт дребнавото ми раздразнение от него изглеждаше чудовищно.
Имах чувството, че той съзнава напълно промяната на настроението ми. Беше обърнал нещата в своя полза. Усмихна се и си затананика някаква мексиканска мелодия.
— Да — каза той кротко след продължителна пауза. — Един от нас трябва да се промени, и то бързо. Един от нас трябва да разбере, че смъртта е ловец и че винаги стои отляво. Един от нас трябва да потърси съвет от смъртта и да се отърси от дребнавостта, присъща на хората, които живеят живота си така, сякаш смъртта никога няма да ги потупа по рамото.
Останахме безмълвни повече от час, после отново тръгнахме. Часове наред обикаляхме из чапарала. Не го попитах дали имаме някаква цел — нямаше значение. Беше ме накарал някак да възвърна едно старо чувство, нещо, което съвсем бях забравил — простичката радост да вървя, без да си налагам никакви интелектуални цели.
Поисках отново да ми помогне да зърна онова, което бях видял на камъка.
— Нека отново да видя сянката — казах аз.
— Искаш да кажеш смъртта си, нали? — каза той с лека ирония в гласа.
За момент усетих неохота да го изразя гласно.
— Да — казах накрая. — Нека да видя смъртта си още веднъж.
— Не сега — каза той. — Прекалено устойчив си.
— Моля?
Той започна да се смее и по някаква неизвестна причина смехът му вече не беше обиден и неприятен, както преди. Не мислех, че е различен, от гледна точка на височината на гласа, на силата, на настроението; новият елемент беше моето настроение. Пред вида на предстоящата ми смърт страховете и раздразнението ми бяха глупост.
— Тогава нека да поговоря с тревите — казах аз.
Той се затресе от смях.
— Сега пък си прекалено добър — каза той, още смеейки се. — От едната крайност отиваш в другата. Постой мирно. Няма защо да разговаряш с тревите, освен ако не искаш да узнаеш тайните им, а за това ти е нужно най-непреклонно намерение. Затова си спести добрите помисли. И няма нужда да виждаш смъртта си. Достатъчно е да чувстваш присъствието й край себе си.
5
ПОЕМАНЕ НА ОТГОВОРНОСТ
Вторник, 11 април 1961 година
Пристигнах в дома на дон Хуан рано сутринта в неделя, на 9 април.
— Добро утро, дон Хуан — казах аз. — Така се радвам, че те виждам!
Той ме погледна и тихо се разсмя. Беше дошъл до колата ми, докато паркирах, и задържа вратата, когато заизваждах пакетите с храна, които бях донесъл за него.
Запътихме се към къщата и седнахме до вратата.
За първи път съзнавах какво правя тук. Три месеца действително очаквах с нетърпение да се върна „на фронта“. Сякаш някаква адска машина, поставена в мен, бе експлодирала и аз внезапно си бях припомнил нещо абстрактно. Бях си спомнил, че веднъж през моя живот бях много търпелив и много полезен.
Преди дон Хуан да каже каквото и да е, аз му зададох един въпрос, който отдавна бе заседнал в главата ми. Три месеца ме терзаеше споменът за сокола-албинос. Как бе разбрал за него, когато самият аз го бях забравил?
Той се разсмя, но не отговори. Примолих му се да ми каже.
— Това не е нищо — каза той с обичайната си увереност. — Всеки може да ти каже, че си необикновен. Ти си просто вдървен, това е.
Усетих, че отново се опитва да ме извади от релсите и да ме натика в някой ъгъл, в който лично аз нямаше да искам да бъда.
— Възможно ли е да видим смъртта си? — попитах аз, стараейки се да остана на темата.
— Естествено — каза той засмян. — Тя е тук, при нас.
— Откъде знаеш?
— Аз съм стар човек, а с възрастта се научават всякакви неща.