Джек от сенките [bg]

В мига, когато се изправи, Джек усети леко докосване по рамото. Обърна се и установи, че Повелителя на Прилепите е застанал зад него. Другият се усмихна и се поклони леко.

— Вечерята е сервирана — съобщи той и го покани с жест на масата.

Джек кимна, последва го до трапезата и се зае да пълни чинията си.

— Харесваш ли отредените ти покои?

— Намирам ги за доста забавни — отвърна Джек. — Забелязах, че липсват врати и прозорци. Както и много други неща.

— Така е.

Джек започна да се храни лакомо. Апетитът му беше като разгарящ се пожар.

— Пътуването изглежда доста те е изтощило.

— Зная.

— По-късно ще наредя да докарат вана, както и чисти дрехи.

— Благодаря ти.

— Никакъв проблем. Искам да се чувстваш удобно по време на вероятно доста продължителното ти пребиваване тук.

— Колко продължително? — попита Джек.

— Кой знае? Може да ни отнеме години.

— Аха.

„Интересно, ако се се метна към него с ножа за хранене, ще успея ли да го убия? — чудеше се Джек. Или е твърде силен за мен. Ами ако за частица от секундата призове своята сила? Дори и да успея, как ще се измъкна от тук?“

— Къде сме? — попита Джек.

Повелителя на Прилепите се засмя.

— Ами как, тук сме си — отвърна той и докосна гърдите си.

Джек смръщи вежди и го погледна изненадано.

— Не разбирам…

Повелителя на Прилепите разкопча сребърната верига, която носеше на шията си. На нея висеше огромен блестящ диамант.

— Ако обичаш, разгледай го, Джек — рече той.

Джек докосна камъка с пръсти и го премери върху дланта си.

— Е, заслужава ли си да бъде откраднат?

— Сигурно. Какъв е този камък?

— Всъщност, не е камък. Това е тази стая. Обърни внимание на формата.

Джек отново впи поглед в камъка, като от време на време оглеждаше стените на залата.

— Формата му наистина прилича на помещението, в което…

— Съвсем същата е. И така трябва да бъде, защото става дума за едно и също нещо.

— Пак не мога да схвана…

— Вземи го. Приближи око до него. Погледни вътре.

Джек послуша съвета, примижа и надникна в камъка.

— Вътре… — поде той. — Има точно копие на тази зала…

— Намери масата.

— Видях я! Видях и себе си, седнал до нея. Аз… аз… разглеждам… този камък!

— Великолепно! — Повелителя на Прилепите изръкопляска възторжено с ръце.

Джек остави камъка на масата и другият го вдигна за веригата.

— Внимавай сега — рече той и стисна диаманта в шепата си.

В залата се възцари мрак. Вътре остана тъмно, докато Повелителя не разтвори пръсти.

След това той извади свещ изпод наметалото си, намести я в една цепнатина между дъските на масата и я запали. Като свърши приближи камъка до пламъчето.

В залата взе да става топло, а след няколко секунди почти непоносимо горещо. Джек почувства, как челото му се обсипва с едри капки пот.

— Достатъчно! — извика той. — Няма смисъл да се печем!

Другият духна свещта и пусна камъка в една кана с вода. Температурата в залата спадна за броени секунди.