Джек от сенките [bg]

— Защо?

— Така съм възпитан — да посрещам любезно всеки гост.

— Нямах представа, че съм твой гост.

— Но, Джек, всички посетители на моето царство са и мои почетни гости — дори тези, които предишния път са оскърбили гостоприемството ми.

— Хубаво е да го знае човек — особено, ако ми помогнеш колкото се може по-скоро да достигна източната ти граница.

— Бихме могли да обсъдим този въпрос след вечеря.

— Чудесна идея.

— От тук, моля.

Джек сви вляво и пое в посоката, която го водеше фигурата. Знаеше, че всякаква съпротива е безсмислено. Докато вървяха той разгледа крадешком смуглото, красиво лице, озарено от бледата светлина на звездите, сгушено във високата яка на наметалото и блестящите очи, наподобяващи пламъчета на свещи — горещи, оранжеви, трепкащи. От небето продължаваха да се сипят прилепи и да изчезват под разтвореното наметало. След като известно време вървяха мълчаливо другият посочи с ръка някаква издатина, която се виждаше пред тях.

— Ето там — рече той.

Джек кимна и разгледа обезглавения хълм. Един от по-малките центрове на сила, определи той, вероятно най-близкия до мястото на конфликта.

Стигнаха подножието на хълма и започнаха бавно да се изкачват. Когато на едно място Джек се подхлъзна, той почувства как другия го хваща внимателно за лакътя. Почти по това време забеляза, че ботушите му не издаваха никакъв звук, въпреки, че и двамата вървяха по камънаци.

— Какво стана с Барона? — попита той накрая.

— Прибра се у дома помъдрял — отвърна другият и за миг лицето му се озари от блестяща усмивка.

Стигнаха плоското било на хълма и поеха право към центъра му.

Мургавият мъж извади сабята си и използва върха й за да начертае някакъв сложен символ на земята. Джек разпозна някои от знаците. След това мъжът застана до Джек, плъзна палец по острието на сабята и остави няколко капки кръв да попаднат в центъра на символа. Докато го правеше произнесе седем думи. Накрая се обърна, махна на Джек да застане бързо до него, очерта около двамата кръг и отново заговори на символа.

Внезапно символът под краката им бе обхванат от пламъци. Джек се помъчи да отмести поглед от святкащите огньове, но очите му следваха линиите на символа, сякаш хипнотизирани от спотаената в него сила.

Постепенно го завладя летаргия и той почувства, че символът взима връх над волята му и прогонва всички останали мисли. Струваше му се, че се движи, че става част от нещо…

Някой го бутна и той падна.

Стоеше на колене в някакво ярко помещение и останалите присъстващи имитираха подигравателно движенията му.

Не. Тези, които го имитираха, бяха само негови отражения.

Той разтърси глава за да проясни мислите си, осъзнал че е заобиколен от огледала и светлина.