Краткият втори живот на Бри Танър (По романа „Затъмнение“)
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елка Виденова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краткият втори живот на Бри Танър (По романа „Затъмнение“)». Краткое содержание книги:
— Но няма да хабим всички сили за теб. Тези двамата ще се погрижат да няма свидетели, че си оцелял. За онази малката, как й беше името.
Тялото ми изтръпна, вледени се. Опитах се да се отърся от сковаващия страх, за да се бия по-добре. Не че щеше да има някакво значение.
В този миг усетих нещо друго, нещо напълно неочаквано — вълна на отвращение, толкова силна, че не успях да се задържа в приклекналата си поза. Сгърчих се на пода, отворила ужасено уста.
Не бях единствената, която реагира така. От всички ъгли на мазето се носеше отвратено ръмжене и звуци като от повръщане. Част от вампирите се отдръпнаха към дъното на стаята, така че бяха в полезрението ми. Притиснаха се до стената, изпънали назад шии, в опит да избягат от ужасното чувство. Поне един от тях беше от бандата на Раул.
Чух характерното ръмжене на самия Раул, а после как затихва — хукнал бе нагоре по стълбите. И не само той. Почти половината вампири в мазето се изнизаха навън.
Аз самата нямах избор. Не можех да помръдна. Внезапно осъзнах, че това е защото бях най-близо до Фред Особняка. Той беше виновен за случващото се. И колкото и ужасно да се чувствах, съзнавах, че вероятно току-що беше спасил живота ми.
Но защо?
Погнусата бавно започна да се уталожва. Веднага щом бях в състояние да помръдна, пропълзях до края на канапето и огледах последствията. Всички от бандата на Раул се бяха изнесли, но Диего още беше в стаята, в отсрещния край, до телевизорите. Останалите вампири бавно се съвземаха, макар да имаха леко разтреперан вид. Повечето стрелкаха предпазливи погледи към Фред. Аз също погледнах към тила му, макар да не виждах нищо, но побързах да отклоня очи. Един поглед бе достатъчен, за да се върне гаденето.
— Тишина.
Плътният глас идваше от Фред. Досега не го бях чувала да говори. Всички се втренчиха в него, но бързо-бързо извърнаха глави, когато отново започна да им се повдига.
Значи Фред просто искаше тишина. Както и да е. Заради този каприз бях жива. А вниманието на Раул най-вероятно щеше да се разсее от друг дразнител преди изгрев-слънце, така че щеше да изкара гнева си върху някой друг. А Райли винаги се връщаше преди зазоряване. И щеше да научи, че Диего е прекарал деня в пещерата, а не навън, че не го е унищожило слънцето, така че Раул нямаше да има извинение да го напада. Нито пък мен.
Или поне такъв беше най-благоприятният вариант. Междувременно двамата с Диего можехме да измислим план как да стоим настрана от Раул.
Отново ме обзе чувството, че изпускам най-очевидното. Но преди да успея да разбера какво е то, някой прекъсна мислите ми.
— Извинявай.
Дълбокият, едва доловим шепот можеше да идва единствено от Фред. Май само аз бях достатъчно близо, за да го чуя. На мен ли говореше?
Погледнах го отново и не усетих нищо. Не виждах лицето му, защото продължаваше да е с гръб към мен. Имаше гъста, къдрава руса коса. Досега не бях забелязала, макар по цели дни да се криех в сянката му. Май Райли не се е шегувал, че Фред е специален. Противен, но определено специален. Дали имаше представа, че Фред е толкова… толкова могъщ? Та той успя да надделее над всички в стаята само за секунда.
Макар да не виждах изражението му, имах чувството, че чака отговор.
— Ъъъ, не се извинявай — прошепнах едва чуто. — Аз ти благодаря.
Фред сви рамене.
След това открих, че повече не мога да го гледам.
Часовете минаваха по-бавно от обикновено, докато очаквах Раул да се върне. От време на време отново си налагах да погледна Фред — да проникна отвъд защита, която си беше изградил, — но веднага започваше да ми се повдига. Ако упорствах, започвах да получавам позиви за повръщане.
Ако не друго, разсъжденията за Фред поне ме откъсваха от мислите за Диего. Преструвах се, че не ме интересува къде точно в стаята е седнал. Не го поглеждах, но се съсредоточих върху звука от дишането му, неговия характерен ритъм, и така следях къде се намира. Седеше в отсрещния край на стаята и слушаше дисковете си на лаптоп. А може би само се преструваше, че слуша, както аз се преструвах, че чета книгите от влажната раница на гърба ми. Прелиствах страниците с обичайната скорост, но изобщо не виждах буквите. Чаках Раул.
За щастие Райли се върна пръв. Раул и дружките му го следваха по петите, но не така шумни и противни както обикновено. Може би Фред ги беше научил на малко уважение.
Всъщност по-вероятно беше да ги е ядосал. Надявах се да не свали гарда.
Райли отиде право при Диего. Слушах разговора им, обърната с гръб към тях, приковала очи в книгата. С периферното си зрение виждах, как неколцина от идиотите на Раул се мотаят наоколо, търсеха любимите си игри или каквото бяха захванали, преди Фред да ги прогони. И Кевин беше сред тях, но като че ли търсеше нещо конкретно, не забавление. На няколко пъти се опита да види къде седя, но аурата на Фред го държеше на разстояние. След няколко минути се предаде с погнусено изражение.