Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
Усещам спазъм в гърлото. Боже мой, колко ми е необходима тази млада нежност, която се излъчва от двайсетгодишната… Знам, че за нея съм господин Никой, хлапак някакъв, едно момче от тия, които са притихнали замаяни и покорни. Вече съм я виждал в два-три филма. Очи, в които ти се иска да се удавиш, глас, който искаш да слушаш цял живот, тяло, което даже не смееш да пожелаеш, а то така те вълнува, че чак изтръпваш. Нейно Величество владее тайните на особена магия. Всеки един от тия, затихнали в краката й дивчовци си мисли, че тя разговаря точно с него; че точно неговата нежност търси; че точно за него е дошла в този прашен и полутъмен салон. А тя просто идва на пореден хипнотичен сеанс за намагнитизиране на много глупчовци-стружки, събрани на едно място. Затова е и такава — показно-семпло-омайна. Може би не е лош човек, но ние не представляваме интерес за нея, не сме от нейната категория. Вероятно си има някое конте в костюм за мъж или любовник? Конте, което съответства на положението й. И името й е такова, особено — Доротея. Елинистично-изящно.
Въпреки това съм й благодарен. Затова, че ми връща някаква позагубваща се вяра. И защото имам такава болезнена нужда от галещите слуха думи, в които се говори за едно от малкото истински чудеса. Аз съм момче в униформа, което обича да се прави на мачо, ама си е още хлапе.
Феята, сияйна и недостъпна, се възнася на сцената, влиза леко и ефирно, без усилие в множеството жадни мъжки души. С очарованието на нечии чужди, но звучащи така разбираемо думи. В този момент я обичам, но не съм единствен — сега тя е обичана от всички тия, занемели, неприличащи на себе си, остригани хлапета…
До мен внимателно се промъква главнокомандващият Луко. Пъха в ръцете ми букет и тихо нарежда:
— Като свърши, излизаш на сцената и й благодариш, ама по-завързано. Ти знаеш как.
— Я й благодаря завързано, я сам се завържа… Остави тая работа!
— Ти си устат и умееш да приказваш завързано. Действай, новобранец!
Влезнала му е тази дума в главата — завързано. И като завързан, се върти все около нея. Раздвоявам се и то здравата. Мисълта да застана очи в очи срещу Доротея, разбира се, е чудо. След като й поднеса букета и кажа умните думи, бих могъл даже да я целуна по бузата. Тя би приела това като нещо нормално, макар и невпечатляващо. Но ако се оплета, което е много вероятно, после ще ми стопят лагерите от подигравки. Трябва да обмисля какво точно да й кажа. Нещо стилно. Би се получило добре, ако изровя от мозъчните гънки шеговит цитат. Ако трикът се получи, бих могъл и да я целуна. Леко. Ако се уплета, хич няма да ми е до целувки… Би било хубаво да спомена за дуендето, нишата на вдъхновението, под чието въздействие човекът ставал друг човек. Дуендето май се свързваше с Лорка? Освен това, мога да спомена и за Лопе де Вега…
— Остави, отменя се! — изплува из полутъмното Луко. — Дай букета. Ще го поднесе Кузман, по-готин е от теб! — И отнася цветята.
Че е по-готин, по-готин е. Аз никога не съм бил загладен красавец като него. Но, от друга страна… Тъкмо започнах да се настройвам и ми взеха букета. Усещам разочарование, но и облекчение. Малко разочарование и голямо облекчение. Кузман да му мисли.
Отново потъвам в магията на тия очи.
… И отново ме блъскат по рамото.
— Грабвай букета и на сцената! Кузман се спече! Какво ще правиш — твоя си работа, но трябва да излезе хубаво — пак изплува от полутъмното Луко.
— Чакай бе човек! Тъкмо…
— Ставай!… — Даже не ме оставя да протестирам.
Ставам. В това време лампите светват и ми вадят очите. Краката ми са наляни с олово. За какво мислех да говоря. Беше някаква испанска дума, ама коя точно? И нещо за Сервантес, ама какво? Не, не за Сервантес, а за Лопе де Вега… Накиснаха ме! Ще ме стопят от подигравки…
Бавно изкачвам няколкото стъпала към сцената. Не било лесно да се скача с парашут… Това тук е сто пъти по-… Тръгвам към актрисата като хипнотизиран, а в главата ми няма никаква мисъл. Вакуум. Космически!
В този момент тя ме поглежда. Очи като очите на… Света Екатерина. В тях има красота, от която изтръпваш. И добронамереност. Едва забележимо ми смигва, а може би така ми се струва, защото така ми се иска: „Хайде, по-смело!“
Ако не се сещаш впечатляваща мъдрост, трябва да кажеш това, което мислиш. Без превземки. Заставам пред нея.
— Когато ми наредиха да поднеса букета, измислих някакви умни думи. Цветя без умни думи са като коняк без шоколадови бонбони. Но после ми взеха букета. Трябваше да го поднесе онова хубаво момче…
В салона преминава тих кикот.
— После хубавото момче се уплаши и отново ми тикнаха букета в ръцете…