(Древните истории на Киче) ((Древните истории на Киче))
- Автор: Вух Попол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румен Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «(Древните истории на Киче) ((Древните истории на Киче))». Краткое содержание книги:
— Ей, че хубаво! — рече тогава Сипакна радостно. — Бих искал вече да ми е в устата.
И наистина примираше от глад. Понечи да застане ничком, понечи да влезе, но ракът се качваше. Излезе веднага и момчетата го запитаха:
— Не го ли хвана?
— Не — отвърна, — защото отиде нагоре, но малко остана да го хвана. Може би ще бъде добре аз да вляза нагоре — добави.
И после влезе отново, нагоре, но когато вече бе влязъл почти изцяло и само пръстите на нозете му се показваха, големият хълм се свлече и бавно падна върху гърдите му.
Никога вече не се върна Сипакна и бе превърнат в камък.
Тъй Сипакна бе победен от момчетата Хунахпу и Шбаланке; онзи, който според старинното предание правел планините, първородният Уукуб-Какишов син.
В подножието на хълма, наречен Меауан, бе победен. Само по чудо бе победен вторият надменник. Оставаше още един, за когото ще разкажем сега.
ГЛАВА IX
Третият надменник беше вторият Уукуб-Какишов син, който се наричаше Кабракан.
— Аз събарям планините! — казваше той.
Но Хунахпу и Шбаланке победиха и Кабракан. Хуракан, Чипи-Какулха и Раша-Какулха рекоха и казаха на Хунахпу и Шбаланке:
— Нека вторият Уукуб-Какишов син да бъде също победен. Тази е нашата воля. Защото не е добре, че съществува на земята, като превъзнася своята слава, своето величие и своята власт, а не трябва да е така. Заведете го с ласкателства там, гдето изгрява слънцето — рече Хуракан на двамата младежи.
— Много добре, уважаеми господарю — отвърнаха те, — защото това, което виждаме, не е справедливо. Нима не съществуваш ти, ти, който си мирът, ти, Сърце на небето? — рекоха момчетата, докато слушаха заповедта на Хуракан.
В това време Кабракан се беше заел да разтърсва планините. При най-малкия удар на краката му о земята зейваха големите и малките планини. Тъй го свариха момчетата, когато запитаха Кабракан:
— Къде отиваш, момче?
— Никъде — отвърна. — Тук местя планините и ще ги съборя завинаги49 — рече в отговор.
После Кабракан запита Хунахпу и Шбаланке:
— Защо сте дошли тук? Не познавам вашите лица. Как се казвате? — попита Кабракан.
— Нямаме име — отвърнаха те. — Ние сме просто стрелци с духателни тръби и ловци с чаталести прашки из планините. Бедни сме и нямаме нищо свое, момче. Само вървим из малките и големите планини, момче. И тъкмо видяхме една голяма планина, там, гдето червенее небето. Наистина се издига много високо и се извисява над върховете на всички хълмове. Затуй не можахме да хванем нито едно птиче, нито две птичета в нея, момче. Но истина ли е, че ти си можел да събаряш всички планини, момче? — рекоха Хунахпу и Шбаланке на Кабракан.
— Истина ли е, че сте видели тая планина, дето казвате? Къде е? Щом я видя, ще я срина. Къде я видяхте?
— Натам е, където изгрява слънцето — рекоха Хунахпу и Шбаланке.
— Добре, покажете ми пътя — каза той на младежите.
— А, не — отвърнаха. — Трябва да вървиш помежду ни: единият ще върви до лявата ти ръка, а другият до дясната ти ръка, защото държим тръбите си и ако има птичета, ще стреляме по тях.
И тъй, крачеха радостни и опитваха своите тръби; но когато стреляха, не използуваха глинени топчета, ами само с духване събаряха птичетата, когато стреляха по тях, и Кабракан много се дивеше на това. Момчетата веднага накладоха огън и започнаха да пекат птичетата на огъня, обаче намазаха едно от птичетата с тисате,50 покриха го с бяла пръст.
— Това ще му дадем — казаха, — та да му се прияде от миризмата, която издава. Това наше птиче ще бъде неговата гибел. Както пръстта покрива това птиче по наша воля, тъй ще го тръшнем в пръстта и в пръст ще го погребем.
— Велика ще е мъдростта на едно сътворено същество, на едно образувано същество, когато съмне, когато се развидели — рекоха момчетата.
— Тъй като желанието да хапне е естествено у човека, Кабракановото сърце сега жадува — говореха помежду си Хунахпу и Шбаланке.
Докато те печаха, птичетата се зачервяваха на огъня, а мазнината и сокът, които капеха от тях, издаваха най-вкусен мирис. На Кабракан много му се искаше да ги изяде; устата му се наливаше, той се прозяваше и му течаха лиги и слюнка от възбуждащия мирис на птичетата.
После ги попита:
— Какво е това ваше ядене? Мирисът, който усещам, наистина е приятен. Дайте ми едно парченце — им рече.
Тогава дадоха едно птиче на Кабракан, птичето, което щеше да бъде неговата гибел. И щом го изяде, тръгнаха на път и стигнаха на изток, гдето беше голямата планина. Но тогава вече отслабнаха нозете и ръцете на Кабракан, вече нямаше сили поради пръстта, с която бяха намазали изяденото от него птиче, и вече не можа да стори нищо на планините, нито му бе възможно да ги срине.
49
Буквално — „докато има слънце и виделина“.
50
От науатълското тисатъл (tiztl) — гипс. Авторът използува маянската и кичеанска дума сахкаб (zahcab), която се прилага за вид естествен бял цимент, употребяван от древните индианци.