(Древните истории на Киче) ((Древните истории на Киче))

В това време Кабракан се беше заел да разтърсва планините. При най-малкия удар на краката му о земята зейваха големите и малките планини. Тъй го свариха момчетата, когато запитаха Кабракан:

— Къде отиваш, момче?

— Никъде — отвърна. — Тук местя планините и ще ги съборя завинаги49 — рече в отговор.

После Кабракан запита Хунахпу и Шбаланке:

— Защо сте дошли тук? Не познавам вашите лица. Как се казвате? — попита Кабракан.

— Нямаме име — отвърнаха те. — Ние сме просто стрелци с духателни тръби и ловци с чаталести прашки из планините. Бедни сме и нямаме нищо свое, момче. Само вървим из малките и големите планини, момче. И тъкмо видяхме една голяма планина, там, гдето червенее небето. Наистина се издига много високо и се извисява над върховете на всички хълмове. Затуй не можахме да хванем нито едно птиче, нито две птичета в нея, момче. Но истина ли е, че ти си можел да събаряш всички планини, момче? — рекоха Хунахпу и Шбаланке на Кабракан.

— Истина ли е, че сте видели тая планина, дето казвате? Къде е? Щом я видя, ще я срина. Къде я видяхте?

— Натам е, където изгрява слънцето — рекоха Хунахпу и Шбаланке.

— Добре, покажете ми пътя — каза той на младежите.

— А, не — отвърнаха. — Трябва да вървиш помежду ни: единият ще върви до лявата ти ръка, а другият до дясната ти ръка, защото държим тръбите си и ако има птичета, ще стреляме по тях.

И тъй, крачеха радостни и опитваха своите тръби; но когато стреляха, не използуваха глинени топчета, ами само с духване събаряха птичетата, когато стреляха по тях, и Кабракан много се дивеше на това. Момчетата веднага накладоха огън и започнаха да пекат птичетата на огъня, обаче намазаха едно от птичетата с тисате,50 покриха го с бяла пръст.

— Това ще му дадем — казаха, — та да му се прияде от миризмата, която издава. Това наше птиче ще бъде неговата гибел. Както пръстта покрива това птиче по наша воля, тъй ще го тръшнем в пръстта и в пръст ще го погребем.

— Велика ще е мъдростта на едно сътворено същество, на едно образувано същество, когато съмне, когато се развидели — рекоха момчетата.

— Тъй като желанието да хапне е естествено у човека, Кабракановото сърце сега жадува — говореха помежду си Хунахпу и Шбаланке.

Докато те печаха, птичетата се зачервяваха на огъня, а мазнината и сокът, които капеха от тях, издаваха най-вкусен мирис. На Кабракан много му се искаше да ги изяде; устата му се наливаше, той се прозяваше и му течаха лиги и слюнка от възбуждащия мирис на птичетата.

После ги попита:

— Какво е това ваше ядене? Мирисът, който усещам, наистина е приятен. Дайте ми едно парченце — им рече.

Тогава дадоха едно птиче на Кабракан, птичето, което щеше да бъде неговата гибел. И щом го изяде, тръгнаха на път и стигнаха на изток, гдето беше голямата планина. Но тогава вече отслабнаха нозете и ръцете на Кабракан, вече нямаше сили поради пръстта, с която бяха намазали изяденото от него птиче, и вече не можа да стори нищо на планините, нито му бе възможно да ги срине.