(Древните истории на Киче) ((Древните истории на Киче))
- Автор: Вух Попол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румен Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «(Древните истории на Киче) ((Древните истории на Киче))». Краткое содержание книги:
— Настойчиво ви моля да ме съжалите. Какво можете да правите? Какво знаете да лекувате? — ги попита господарят.
И старците отговориха:
— О господарю, ние само вадим червея от кътниците, лекуваме очите и наместваме костите.
— Много добре. Излекувайте ми зъбите, че от тях страдам денем и нощем; заради тях и заради очите си нямам мира и не мога да спя. Всичко се дължи на два бяса, които ме удариха с топче и затуй не мога да ям. Така прочее смилете се над мен, стиснете ми зъбите с вашите ръце.
— Много добре, господарю. Червей ви кара да страдате. Стига само да извадим тия зъби и да ви сложим на тяхно място други.
— Не е хубаво да ми вадите зъбите, понеже само така съм господар и цялата ми украса са зъбите и очите ми.
— Ние ще ви сложим на тяхно място други, направени от смляна кост.
Но смляната кост беше само зърна от бяла царевица.
— Добре, извадете ги, елате да ми помогнете — отвърна.
Извадиха тогава Уукуб-Какишовите зъби, а на тяхно място туриха само зърна от бяла царевица и тия зърна блестяха в устата му. Мигом повехнаха чертите на лицето му и вече не изглеждаше господар. После му доизвадиха зъбите, които блестяха в неговата уста като бисери. И накрая излекуваха Уукуб-Какишовите очи, като му пръснаха зениците, и накрая му отнеха всичките негови богатства.
Ала нищо не усещаше вече. Само стоеше загледан втренчено, докато по съвет на Хунахпу и Шбаланке му доотнеха нещата, с които се гордееше.
Тъй умря Уукуб-Какиш. После Хунахпу си възвърна ръката. И умря също Чималмат, Уукуб-Какишовата жена.
Тъй се изгубиха Уукуб-Какишовите богатства. Лечителят заграби всички изумруди и скъпоценни камъни, които бяха неговата гордост тук на земята.
Старицата и старецът, които извършиха тия неща, бяха чудни същества. И след като бяха възвърнали ръката, сложиха я на мястото й и пак добре си беше.
Само за да постигнат Уукуб-Какишовата смърт, поискаха да постъпят така, защото им се видя лошо, че се възгордяваше.
И незабавно си отидоха двете момчета, след като бяха изпълнили тъй заповедта на Сърцето на небето.
ГЛАВА VII
Ето сега деянията на Сипакна, първия Уукуб-Какишов син.
— Аз съм творецът на планините — казваше Сипакна.
Тоя Сипакна се къпеше край брега на една река, когато минаха четиристотин момчета,44 които влачеха дърво за подпора на своята къща. Четиристотинте вървяха, след като бяха отсекли едно голямо дърво за носеща греда на своята къща.
Дойде тогава Сипакна и отправяйки се натам, където бяха четиристотинте момчета, рече им:
— Какво правите, момчета?
— Само това дърво е — отговориха, — ала не можем да го вдигнем и да го носим на рамо.
— Аз ще го нося. Къде трябва да отида? За какво ви е?
— За носеща греда на нашата къща.
— Добре — отговори и като го вдигна, метна го на рамо и го понесе към входа на къщата на четиристотинте момчета.
— Сега остани при нас, момче — му рекоха. — Имаш ли майка или баща?
— Нямам — отговори.
— Тогава ще те използуваме да приготвим утре още едно дърво за подпора на нашата къща.
— Добре — отговори той. Четиристотинте момчета веднага се посъветваха и рекоха:
— Как да направим, та да убием този младеж? Защото не е хубаво, дето взе, че вдигна сам дървото. Да направим една голяма яма и да го хвърлим, та да падне в нея. „Слез да извадиш и донесеш пръст от ямата“, ще му кажем, а когато се наведе да слезе в изкопа, ще пуснем отгоре му голямото дърво и ще умре там в ямата.
Тъй рекоха четиристотинте момчета и после направиха една много дълбока яма. Веднага повикаха Сипакна.
— Ние много те обичаме. Хайде, иди да копаеш земята, понеже ние вече не стигаме — му рекоха.
— Добре — отговори.
Веднага слезе в ямата. И го повикаха, докато копаеше земята, като му рекоха:
— Вече много надълбоко ли слезе?
— Да — отговори, като почваше да копае ямата, но ямата, която правеше, беше, за да се отърве от опасността.
Той знаеше, че искат да го убият; затова, като копаеше ямата, направи отстрани още един изкоп, за да се отърве.
— Колко остава? — извикаха надолу четиристотинте момчета.
— Още копая; аз ще ви обадя горе, щом свърша изкопа — рече Сипакна от дъното на ямата.
Ала не копаеше своя гроб, ами дълбаеше друга яма, за да се спаси.
Най-сетне Сипакна ги повика; но когато ги повика, вече бе в безопасност вътре в ямата.
— Елате да извадите и да вземете пръстта, която изкопах и е на дъното на ямата, защото наистина я направих много дълбока. Не чувате ли, като викам? Пък вашите викове, вашите думи се повтарят като отглас веднъж и дваж и така чувам добре къде сте. — Това казваше Сипакна от ямата, гдето беше скрит, викайки от дъното.
44
Четиристотин момчета — омуч кахолаб (omuch qaholab). Използувано е събирателното име, за да се обозначи голям брой, куп.