Factotum (Момче за всичко)
- Автор: Буковски Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Киров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Factotum (Момче за всичко)». Краткое содержание книги:
Всички скитници и мързеливци, които работехме там, знаехме, че нашите дни са преброени. Затова си живеехме спокойно и чакахме да ни разберат колко сме некадърни. Междувременно се правехме, че работим, подарявахме им няколко честни часа, а нощем пиехме заедно.
Бяхме трима. Аз. Един мъж на име Хектор Гонзалвес — висок, прегърбен, безличен. Имаше съпруга, красива мексиканка, с която живееха в едно двойно легло в горната част на улица „Хил“. Знам това, защото една вечер обикаляхме баровете и пихме бира и изплашихме жената на Хектор. Влязохме пияни, аз я измъкнах от леглото и я целунах пред очите на Хектор. Мислех, че ще мога да го набия. Трябваше да внимавам да не извади нож. Накрая се извиних и на двамата, че съм се държал така свински. Едва ли мога да я обвинявам, задето тогава не бе мила с мен и повече никога не отидох там.
Третият беше Алабам, дребен крадец. Крадеше огледала за обратно виждане, болтове и гайки, отвертки, електрически крушки, фарове, клаксони, акумулатори. Крадеше дамски бикини и чаршафи от въжетата за простиране, изтривалки от антретата. Отиваше в магазин и купуваше килограм картофи, но на дъното на торбата се озоваваха парче месо, шунка, консерви с аншоа. Живееше под името Джордж Фелоус. Джордж имаше гаден навик: пиеше заедно с мен и когато аз мъртво се напивах и бях напълно безпомощен, се нахвърляше да ме бие. Много искаше да ми счупи главата, но беше слабичък и страшно страхлив. Винаги успявах да се стегна и да му забия няколко в корема и главата и да го изхвърля надолу по стълбите. Той падаше и се олюляваше, обикновено с някоя открадната дреболия в джоба — парцала за миене на чинии, отварачка, будилник, писалката ми, бурканче с люти чушки или може би ножица.
Шефът на велосипедния склад, господин Хансен, беше червендалест и навъсен, а езикът му бе зелен от ментовите бонбони, които непрекъснато смучеше, за да не се усеща дъха на уиски. Един ден ме извика в кабинета си.
— Виж, Хенри, тези две момчета са бая тъпи, нали?
— Защо! Стават.
— Не, исках да кажа, че този Хектор особено… той е наистина тъп. О, искам да кажа, че става, но, искам да кажа, мислиш ли, че се справя.
— Хектор е О.К, сър.
— Сериозно?
— Абсолютно.
— А този Алабам. Има очи на невестулка. Сигурно краде по шест дузини педали на месец, не мислиш ли?
— Не, господине. Не мисля. Никога нищо не съм го виждал да вземе.
— Чинаски!
— Да, сър.
— Повишавам ти заплатата с десет долара на седмица.
— Благодаря ви, сър — стиснахме си ръцете. Тогава осъзнах, че той и Алабам са партия и деляха наполовина.
39
Джан беше супер пичка. Бе родила две деца, но беше супер пичка. Срещнах я в едно открито кафене — изхарчих последните си 50 цента за един гранясал хамбургер — завързахме разговор. Тя ми купи бира, даде ми телефонния си номер и три дни по-късно аз се нанесох в нейния апартамент.
Тя имаше тясна путка и го поемаше, като че бе нож, който я убива. Напомняше ми за малко тлъсто прасенце. У нея имаше достатъчно злост и враждебност, за да чувствам как с всеки тласък й връщам за лошия й нрав. Единият й яйчник беше отрязан и твърдеше, че не може да забременява. За жена с един яйчник откликваше щедро.
Джан много приличаше на Лора — само че беше по-слаба и по-хубава, с дълга до рамената руса коса и сини очи. Странна бе — сутрин винаги бе възбудена, когато е махмурлия. Аз не бях толкова възбуден, като се събудех сутрин махмурлия. Аз бях нощна птица. Но нощем тя винаги крещеше и хвърляше разни неща по мен: телефони, телефонни указатели, бутилки, чаши (пълни и празни), радиоапарати, чанти, китари, пепелници, речници, счупени стрелки от часовник, будилници… Тя беше необикновена жена. Но на едно винаги можех да разчитам, сутрин искаше да се ебе, много искаше. А аз трябваше да ходя на работа във велосипедния склад.
Гледайки часовника в една такава типична сутрин аз я наебах веднъж, като през това време ми се гадеше леко, но се опитах да не си личи. Изпразних се и се претъркулвах по гръб.
— Ето — казвах аз, — сега ще закъснея петнайсет минути.
А тя изприпкваше до банята, щастлива като птичка, подмиваше се, отиваше до тоалетната, поглеждаше космите под мишниците си, поглеждаше се в огледалото и старостта я ужасяваше повече от смъртта, а после се връщаше и се пъхваше под чаршафите, докато аз се намъквах в мръсните си гащи, а навън гърмеше уличното движение, устремено на изток.
— Хайде, върни се в леглото, татко — казваше тя.