Factotum (Момче за всичко)

42

Живеехме на четвъртия етаж на стара кооперация, обитавахме две стаи от задната страна. Кооперацията бе построена на ръба на една висока скала, така че като погледнеш от задния прозорец, все едно гледаш от дванайсетия етаж, не от четвъртия. Като че ли живеехме на края на света — последното място за почивка преди голямото, окончателно падане.

Междувременно поредицата от печалби на хиподрума свърши, както винаги се случва с тези неща. Имахме много малко пари и затова пиехме вино. Портвайн и мускател. На пода в кухнята бяха наредени галони вино, те бяха шест или седем, четири или пет половинки от уиски бяха пред тях, а най-отпред — три или четири пинтови.

— Някой ден — казах аз на Джан, — когато се докаже, че светът има четири измерения, а не само три, човек ще може да излезе на разходка и да изчезне. Без погребение, без сълзи, без илюзии, без рай и ад. Хората ще се мотаят наоколо и просто ще казват, „Какво стана с Джордж?“, а някой ще отговори, „Ами не знам, каза, че отива за цигари“.

— Абе — подхвана Джан, — колко е часът? Иска ми се да знам колко е часът.

— Ами, чакай да сметнем. Нагласихме часовника по радиото снощи в полунощ. Знаем, че избързва по 35 минути на час. Сега показва седем и трийсет вечерта, но знаем, че това не е вярно, защото все още не е тъмно. ОК. Това са 7 часа и половина2. Седем пъти по 35 минути е 245 минути. Половината от 35 е 17 и половина. Това прави 252 минути и половина, добре, значи трябва да извадим 4 часа 42 минути и половина, тоест връщаме часовника на пет и четиресет и седем. Точно така пет и четиресет и седем. Време е за вечеря, а ние нямаме нищо за ядене.

Часовникът ни падна и се счупи; аз го поправих. Свалих капака и открих, че нещо е станало с основната пружина и маховика. Единственият начин да поправя часовника бе да скъся и стегна основната пружина. Това се отрази на скоростта на стелките. Почти се виждаше движението на минутната стрелка.

— Да отворим бутилка вино — каза Джан.

Наистина, нямахме друга работа, освен да пием вино и да правим любов.

Бяхме изяли всичко, което ставаше за ядене. Нощем излизахме на разходка и крадяхме цигари от жабките на паркираните коли.

— Да направя ли малко палачинки? — попита Джан.

— Лошо ми става, само като си помисля.

Нямахме масло, нито мас и затова Джан пържеше палачинките на сухо. Пък и тестото не беше палачинково — просто брашно смесено с вода. Ставаха хрупкави. Много хрупкави.

— Що за човек съм аз? — чудех се на глас. — Баща ми ми казваше, че точно така ще свърша! Обаче аз мога да изляза и да намеря нещо? Аз ще изляза и ще намеря нещо… Но първо, една чаша вино.