2
Стаята ми се намираше на втория етаж и прозорецът гледаше към един бар. Барът се наричаше „Кафене Мостика“. От моята стая се виждаше през летящите врати на помещението. Имаше няколко сурови лица в този бар, интересни лица. Нощите си прекарвах в стаята, пиех вино и наблюдавах лицата в бара, а парите ми намаляваха. През деня се разхождах дълго и бавно. С часове стоях и гледах гълъбите. Ядях само по веднъж на ден, за да ми стигнат за по-дълго парите. Открих едно мръсно кафене с мръсен съдържател, но там човек получаваше обилна закуска — тиганици, овесени ядки, наденица — почти без пари.
3
Един ден, както обикновено, излязох на улицата и тръгнах нанякъде. Бях щастлив и спокоен. Слънцето беше точно каквото трябва. Нежно и меко. Във въздуха се носеха мир и покой. Наближих някаква сграда и там на прага на един магазин стоеше мъж. Отминах.
— Ей, приятел!
Спрях и се обърнах.
— Искаш ли работа?
Върнах се. Над рамото му можех да видя голяма тъмна стая. Мъже и жени стояха от двете страни на дълга маса. В ръцете си държаха чукове, с които удряха по някакви предмети пред тях. В сумрака предметите приличаха на миди. Миришеха като миди. Обърнах се, и продължих надолу по улицата.
Спомних си как баща ми се прибираше в къщи всяка вечер и говореше на майка ми за работата си. Приказките за работа започваха щом влезеше, продължаваха през време на вечерята и свършваха в спалнята, където в осем часа баща ми изкрещяваше: „Изгаси лампата“, за да може да си отпочине и да събере сили за работа. Друга тема за разговор нямаше.
На ъгъла ме спря друг човек.
— Чуй, приятелю… — започна той.
— Какво? — попитах аз.
— Чуй, аз съм ветеран от Първата световна война. Рискувах живота си за тази страна, но никой не ще да ме наеме, никой не ми дава работа. Не ценят миналото ми. Гладен съм, помогни ми…
— Не работя.
— Не работиш?
— Точно така.
Продължих. Пресякох от другата страна на улицата.
— Лъжеш! — изкрещя той. — Работиш. Имаш работа!
Няколко дни по-късно започнах да търся.
4
Той седеше зад бюрото и имаше слухов апарат, жичката се спускаше покрай лицето му и изчезваше в ризата, където криеше батерията. Кабинетът бе тъмен и удобен. Той беше облечен в износен кафяв костюм, смачкана бяла риза и вратовръзка, разнищена по краищата. Казваше се Хийдърклиф.
Прочетох обявата в местния вестник, а мястото беше близо до стаята ми.
„Търсим амбициозен млад мъж, загрижен за своето бъдеще. Не е нужно да е специалист. Започва се от службата за доставка, с възможности за повишение.“
Чаках отвън заедно с пет-шест млади мъже, които се опитваха да изглеждат амбициозни. Бяхме попълнили формулярите за работа и сега чакахме. Аз бях последен.
— Господин Чинаски, какво ви накара да напуснете железопътния парк?
