През дебрите на Балкана

— Нито дума. Само като ме завързаха, чух от онзи, който се наричаше Баруд ал Амасат, че ще ме обезвредят, за да не мога да ги издам на евентуалните им преследвачи.

— Така си и мислех. Манах ал Барша не ви е нападнал само от желание за отмъщение, а и от предпазливост. Не са искали да ви убиват, а само да ви отстранят за известно време, понеже си познал събирача на данъци.

— Но ние щяхме да се задушим!

— Слава Богу, че не е станало. Ездачът, когото очаквам, ги догонва или е изпратен да ги настигне, за да им каже, че отново съм на свобода и пак ще бъдат преследвани. Искам да предотвратя това предупреждение.

— Ще ти помогна, ефенди! Какво ще правим с него?

— Ще го затворим в мазето ти, а после ще го предадем на полицията.

— Как ще го заведеш в мазето?

— Ами нали сме двама, а той е сам!

— Не мисли, че се страхувам от него. Исках само да разбера хитрост ли ще използваме или сила.

— Без употреба на сила няма да стане.

— Предпочитам така. Бездруго не смятам да го галя. Но, ефенди, сега си спомням, че ти ме попита дали съм братът на Яфиз.

— Да.

— Познаваш ли го?

— Минавах покрай градината му, заговорихме се и разменихме шишенце гюл агъ срещу джебели.

— Аллах иллях! Брат ми притежава от най-хубавия сорт тютюн?

— Да, но не много!

— От теб ли го получи?

— Да.

— Ти имаш ли такъв тютюн?

— Разбира се, щом съм му дал.

Той мълча известно време. Знаех какъв въпрос искаше да ми зададе. Накрая той не издържа:

— Последният ли ти беше?

— Не съвсем.

И за да го поулесня малко, продължих:

— И ти ли пушиш?

— О, да, с голямо удоволствие!

— А джебели?

— Никога досега не съм помирисвал този тютюн, нито пък съм го пушил.

— Тогава иди и донеси лулата си.

Още не бях довършил изречението си, и той вече беше изчезнал зад вратата, като също толкова бързо се върна с лулата.

— Как е жена ти? — попитах го аз.

При тези обикновени занаятчии по изключение може да се пита за жената на домакина, което иначе в Ориента е строго забранено, макар че по полето жените и момичетата често ходят незабулени.

— Не знам — отговори той. — Сигурно спи. Явно в момента тютюнът го интересуваше повече от жена му, към която през деня беше показал толкова голяма любов.

— Дай да ти напълня лулата!

После, като изпускаше бавно дима от хубавия тютюн през носа си, той възхитено каза:

— Ефенди, това са благоуханията на рая! Дори и Пророкът не е пушил подобен тютюн!

— Не е. По негово време не е имало джебели.

— Ако е имало, той щеше да вземе със себе си семената му на другия свят и щеше да го посади в полетата на седмото небе. Какво трябва да правя, като дойде конникът? Да продължа ли да пуша, или да стана?

— По-добре е да станеш.

— Да оставя лулата, без да я допуша?

— После пак можеш да я напълниш, а аз ще ти дам още малко тютюн.

— Ефенди, душата ти е изпълнена с доброта, както морето е пълно с водни капки! — Брат ми не прати ли поздрави по теб?