Пътят на кралете (том I)

Каладин се извърна и загледа безкрайните хълмове и техните движещи се треви. Преметна ръка през дъските и положи глава на нея, а краката му още висяха навън.

— Е? — попита робът.

— Ти си глупак. Ако ми даваш половината си храна, ще бъдеш прекалено слаб за бягството — в случай, че възнамерявам да бягам. А аз нямам такива намерения. Не върши работа.

— Ама…

— Десет пъти — прошепна Каладин. — Десет опита за бягство за осем месеца от петима различни господари. И колко от тях успяха?

— Амии… в смисъл… още си тук…

Осем месеца. Осем месеца роб. Осем месеца помия и бой. Можеше да е и цяла вечност. Той вече едва си спомняше войската.

— Като роб не можеш да се скриеш — каза Каладин. — Не и с това клеймо на челото. О, няколко пъти се измъквах. Но винаги ме откриваха. И се връщах.

Някога хората го наричаха късметлия. Благословен от Бурята. Всичко това беше лъжа — ако не друго, Каладин имаше лош късмет. Войниците бяха суеверно племе и макар той първо да се противопоставяше на този начин на мислене, ставаше му все по-трудно с времето. Всеки, когото се беше опитал да защити, накрая умираше. Винаги. И ето го сега — в още по-лошо положение, отколкото беше в началото. По-добре да не се противи. Това беше неговата съдба и той се предаде.

В това имаше някаква сила, свобода. Свободата да не се налага да те е грижа.

Робът най-сетне разбра, че Каладин няма да каже нищо повече, и се оттегли, дояждайки помията. Фургоните продължаваха да вървят, зелените поля се стелеха във всички посоки. Ала земята около потракващите коли беше гола. Когато приближаваха, тревата се оттегляше — всяко стръкче се прибираше в своята дупчица в скалата. Отминеха ли, тревата послушно надзърташе отново и протягаше остриетата си във въздуха. И така фургоните се движеха като по открит скалист път, разчистен само за тях.

Толкова навътре в Ничиите хълмове бурите бяха невероятно силни. Растенията се бяха научили да оцеляват. Това трябва да правиш — да се учиш да оцеляваш. Нагаждай се, издържайки на бурята.

Каладин долови дъха на друго потно немито тяло и чу тътренето на крака. Той подозрително погледна натам с очакването, че онзи роб се е върнал.

Ала беше друг човек. Имаше дълга черна брада с набити парченца храна и сплъстена от мръсотия. Каладин поддържаше своята брада по-къса и позволяваше на наемниците на Твлкав да я подрязват от време на време. Също като Каладин, този роб беше облечен в останките от някакъв кафяв чувал, препасани с парцал, и — разбира се — беше тъмноок. Може би очите му бяха тъмнозелени, но при тъмнооките беше трудно да се определи. Всички изглеждаха черни или кафеви, освен ако не ги уловиш на подходяща светлина.

Новодошлият се сви и вдигна ръце. На едната му ръка имаше обрив, кожата му беше леко обезцветена. Сигурно се беше приближил, понеже беше видял, че Каладин отговаря на другия човек. Още от първия ден робите се бояха от него, ала явно бяха любопитни.

Каладин въздъхна и се извърна. Робът колебливо седна.