Электронная книга - «Пътят на кралете (том I)». Краткое содержание книги:
Приветстваният за завършването на сагата на Робърт Джордан „Колелото на времето“ Брандън Сандърсън сега започва свой собствен голям цикъл, който е също толкова амбициозен и увлекателен като проект.Рошар е свят на скали и бури, които с невероятна мощ помитат каменистата земя, оформяйки среда и цивилизация. Животните се крият в черупки, дърветата прибират клоните си, а тревата се оттегля под лишената от почва повърхност. В този свят градовете се строят само на местата, осигуряващи спокойствие и укритие от нестихващите бури.Изминали са столетия от падането на десетте свещени ордена, наречени Сияйните рицари, но са останали техните тайнствени Вълшебни мечове и Вълшебни брони, които превръщат обикновените хора в почти непобедими бойци. За тях се водят и се печелят войни, а някои са готови да се разделят с цяло кралство, за да ги притежават.Такава война бушува из разрушената област на име Пустите равнини. Тук Каладин, който от чирак-лечител се превръща в копиеносец, за да брани малкия си брат, е взет в робство. В една безсмислена война, водена поотделно от десет армии срещу един враг, той се бори да спаси хората си и да проумее защо водачите смятат, че могат да ги пожертват.Сиятелният господар Далинар Колин е командир на една от армиите. Подобно на своя брат, покойния крал, той е запленен от древното писание „Пътят на кралете“. Разтревожен от завладяващите го видения от древността и от образите на Сияйните рицари, той започва да се съмнява в собствения си здрав разум.Отвъд океана неопитна млада жена, Шалан, иска да се обучава при изтъкнатия учен и прочута еретичка Ясна Колин, племенница на Далинар. Макар искрено да обича учението, подбудите й далеч не са чистосърдечни. Тя планира дръзка кражба, а проучванията, които прави за Колин, насочват към тайните на Сияйните рицари и към същинската причина за войната из Пустите равнини.Плод на повече от десет години планиране, писане и сътворяване на един нов свят, романът „Пътят на кралете“ е само първото действие от Летописите на Светлината на Бурята — един бъдещ дързък шедьовър.Кажи отново древните заклинания:Животът пред смъртта.Силата пред слабостта.Пътят пред целта.И върни на хората Вълшебните брони, които някога са носили.Сияйните рицари трябва да се възправят отново.
— Защо, Далет? — повтори Сен с чувството, че това е нещо важно. — Защо да ме взема в своя взвод? Защо мен?
Далет поклати глава.
— Просто си е такъв. Ненавижда самата мисъл, че малки момчета като теб, едва обучени, влизат в сражение. Все взема някого и го води във взвода си. Поне шестима от нашите някога бяха като теб. — Очите на Далет се пренесоха надалеч. — Мисля, че всички вие му напомняте някого.
Сен погледна крака си. Духчета на болката — като оранжеви ръце с прекомерно дълги пръсти — пълзяха около него в отговор на страданието му. Започнаха да се извръщат, забързаха в други посоки, затърсиха други ранени. Болката му отслабваше, кракът му — цялото му тяло — изтръпваше.
Облегна се и загледа небето. Долови слабо гръмотевица. Това беше странно. Небето беше безоблачно.
Далет изруга.
Сен се обърна, внезапно изтръгнат от вцепенението. Право към тях препускаше могъщ черен кон с ездач в бляскава броня, която сякаш излъчваше светлина. Бронята беше безшевна, нямаше брънки, само по-малки плочици, невероятно сложни. Фигурата беше с пълен шлем, без украса, а бронята беше позлатена. В ръката си носеше грамаден меч — колкото човешки ръст. Не беше прост прав меч — имаше извивка, а незаострената страна беше накъдрена като плавни вълни. Беше гравиран по цялата дължина.
Красив. Като произведение на изкуството. Сен никога не беше срещал Броненосец, но веднага разбра какво вижда. Как въобще би могъл да вземе прост светлоок офицер с броня за едно от тези величествени създания.
Не твърдеше ли Далет, че на това бойно поле няма да има Броненосци? Далет припряно се изправи и извика на хората да се строят. Сен просто си остана на мястото. Не можеше да се изправи, не и с тази рана на крака.
Главата му се въртеше. Колко кръв беше загубил? Едва можеше да мисли.
Както и да е, не можеше да се бие. С такива неща не се биеш. Слънцето тъмнееше пред тази броня. А този великолепен, съвършен извит меч. Сякаш… сякаш Всемогъщият беше добил форма и ходеше по бойното поле.
И защо да искаш да се сразяваш с Всемогъщия?
Сен затвори очи.
2
Честта умря
„Десет ордена. Ние бяхме обичани, някога. Защо ни изостави, Всемогъщи! Броня за душата ми, къде отиде?“
Записано на втория ден от Какаш, година 1171, пет секунди преди смъртта. Обектът беше светлоока жена в средата на третото си десетилетие.
ОСЕМ МЕСЕЦА ПО-КЪСНО
Стомахът на Каладин изкъркори, когато той се пресегна между дъските и взе купата с помия. Издърпа малката купа — по-скоро чаша — между дъските, подуши я, после се смръщи, а фургонът-клетка продължи да се клатушка. Мръсносивата помия беше от преварено зърно от талев и в кашата тук-там плуваха втвърдени остатъци от вчерашната храна.
Колкото и да беше противно, това беше всичко, което можеше да получи. Започна да се храни, провесил крака навън, и да наблюдава изнизващия се пейзаж. Останалите роби в неговата клетка стискаха купите си и ги пазеха от страх някой да не им ги открадне. Един от тях беше опитал да открадне храната на Каладин на първия ден. Той едва не му счупи ръката. Сега никой не го закачаше.
Това го устройваше напълно.
Хранеше се с пръсти и не го беше грижа за мръсотията. Престана да я забелязва още преди месеци. Ненавиждаше у себе си усещането за параноя, същата, каквато проявяваха другите. Ала как не би имал такова усещане след осемте месеца побои, лишения и жестокости?
Пребори я. Той нямаше да стане като тях. Дори ако се откажеше от всичко друго — дори ако му отнемеха всичко друго, дори когато вече нямаше надежда за бягство. Щеше да се държи за това. Беше роб. Но не беше нужно да мисли като роб.
Бързо привърши с помията. Някъде наблизо един от другите роби започна слабо да кашля. Във фургона бяха десетима роби, всичките мъже, с рехави бради и мръсни. Имаше три фургона в техния керван през Ничиите хълмове.
На хоризонта слънцето блестеше в червеникавобяло, като най-нажежената част на ковашкия огън. Осветяваше наобиколилите го облаци с пръски цвят като безгрижно нахвърляна по платното боя. На една могилка наблизо някаква фигурка се носеше около растенията, танцуваше като пърхащо насекомо. Беше безформена, почти прозрачна. Вятърните духчета бяха пакостливи и имаха привичката да стоят, където не са желани. Каладин се надяваше, че на това духче му е доскучало и си е отишло, но когато опита да хвърли настрани дървената купа, откри, че е залепнала за пръстите му.
