Пътят на кралете (том I)

Твлкав започна с първия фургон и Каладин — все още седнал — пъхна пръсти в импровизирания си пояс, за да провери скритите там листа. Те успокоително изшумоляха, коравите сухи люспи одраскаха кожата му. Още не беше сигурен какво ще прави с тях. Беше му хрумнало да ги грабне по време на едно от извежданията от фургона за поразтъпкване. Съмняваше се, че някой друг от кервана може да разпознае черната жлъчка — тесни листа на тройно стъбълце — така че не беше много рисковано.

Той разсеяно извади листата и ги потърка между показалеца и дланта си. Трябваше да изсъхнат, за да са ефикасни. Защо ги носеше? Нима смяташе да ги даде на Твлкав и така да си отмъсти? Или ги пазеше в случай, че нещата станеха твърде лоши, твърде непоносими.

Сигурно не съм изпаднал дотам, помисли той. По-вероятно беше просто инстинктивно да си е осигурил оръжие, щом го е зърнал, макар и необикновено. Наоколо беше тъмно. Салас беше най-малката и най-мрачната луна, и въпреки че лилавият й цвят бе вдъхновил безброй поети, тя не помагаше да забележиш нечия ръка пред лицето си.

— О — произнесе мек женствен глас. — Какво е това?

Една прозрачна фигурка — висока колкото дланта му — надзърна над пода край Каладин. Тя се покатери и влезе във вагона, сякаш се изкачваше по високо плато. Въздушното духче беше приело формата на млада жена — по-големите духчета можеха да променят формата и размера си — с ъгловато лице и дълга спусната коса, която преминаваше в мъгла зад главата й. Тя — Каладин не можеше да не мисли за нея като за жена — беше бледосиня и бяла, и носеше проста свободна бяла рокля с момичешка кройка до средата на прасеца. Също като косата, крайчецът й се губеше в мъгла. Краката, ръцете и лицето й бяха ясно очертани и имаше бедра и гърди като стройна жена.

Каладин се свъси на духчето. Духчетата бяха навсякъде; човек просто не им обръщаше внимание през повечето време. Тази беше изключение. Ходеше нагоре, сякаш се изкачваше по невидима стълба. Стигна на височина, от която можеше да разглежда ръката на Каладин, така че той сключи пръсти около черните листа. Тя се разходи в кръг около юмрука му. Макар да блещукаше като остатъчен образ след вглеждане в слънцето, всъщност не светеше.

Тя се наведе и огледа ръката му от разни ъгли като дете, което очаква да намери скрито лакомство.

— Какво е това? — гласът й беше като шепот. — Можеш дами покажеш. Няма да кажа никому. Това съкровище ли е? Да не си отрязал късче от наметалото на нощта и да си го скрил? Или е сърце на бръмбар, мъничко, ала могъщо?