Пътят на кралете (том I)
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Stormlight Archive #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-34-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пътят на кралете (том I)». Краткое содержание книги:
— Нещо против да те попитам как стана роб, приятелю? Все се чудя. Всички се чудим.
Ако се съди по произношението и тъмната коса, човекът беше алет, също като Каладин. Повечето роби бяха алети. Каладин не отговори.
— Аз пък откраднах едно стадо чули — рече мъжът. Имаше сух глас, сякаш листове хартия се триеха един в друг. — Да бях взел един, щях да се отърва само с бой. Но аз — цяло стадо. Седемнадесет глави… — усмихна се, възхитен от собствената си дързост.
В далечния ъгъл на фургона някой пак закашля. Бяха окаяна група, даже и за роби. Слаби, болнави, недохранени. Някои, подобно на Каладин, бяха опитвали да бягат неведнъж, макар той да беше единственият с клеймото шаш. Бяха най-нищожните, от най-нищожната каста, купени на безценица. Вероятно ги караха за разпродажба някъде, където имаше отчаяна нужда от работна ръка. По крайбрежието на Ничиите хълмове имаше множество малки независими градове, където воринските правила за използването на робите бяха само някакви далечни слухове.
Пътуването в тази посока беше опасно. Тези земи не се управляваха от никого и като се придвижваше напряко през пустите местности, и като странеше от установените търговски пътища, Твлкав лесно можеше да се натъкне на безработни наемници. Мъже без чест, които не се боят да изтребят един роботърговец и стоката му, за да откраднат няколко чули и коли.
Мъже без чест. Имаше ли мъже с чест?
Не, помисли Каладин. Честта умря преди осем месеца.
— Е? — попита брадатият мъж. — Какво направи, та стана роб?
Каладин пак вдигна ръка на дъските.
— Как те спипаха?
— Странна работа — рече мъжът. Каладин не отговори на въпроса му, но все пак каза нещо. Това явно стигаше. — Заради жена, разбира се. Трябваше да си зная, че ще ме продаде.
— Да не беше крал чули. Прекалено бавни са. По-добре коне.
Мъжът се разсмя неудържимо.
— Коне? Да ти приличам на луд? Ако ме бяха пипнали да крада коне, щяха да ме обесят. Чулите поне ми докараха само робското клеймо.
Каладин погледна. Клеймото на челото на човека беше по-старо от неговото, кожата наоколо беше изсветляла до бяло. Каква беше двойката глифи?
— Сас мором — рече Каладин. Това беше областта, където човекът беше белязан за пръв път.
Робът стреснато вдигна очи.
— Ей! Познаваш глифите? — неколцина от робите се размърдаха, като чуха тази странност. — Твоята история трябва да си я бива повече, отколкото мислех, приятелю!
Каладин гледаше някъде над тревите, които се полюляваха от ветреца. Когато вятърът се засилеше, по-чувствителните стръкчета потъваха в дупчиците си и пейзажът ставаше петнист като болнав кон. Онова вятърно духче още беше тук и се движеше между затревените участъци. Откога го следваше? Вече поне от няколко месеца? Това си беше съвсем чудно. Може да не беше същото духче. Беше невъзможно да ги различиш.
— Е? — подтикна го мъжът. — Защо си тук?
— По много причини — рече Каладин. — Провали. Престъпления. Предателства. Може би с повечето от нас е едно и също.
Няколко от робите наоколо изръмжаха в знак на съгласие; едно от изръмжаванията се превърна в раздираща кашлица.
Постоянна кашлица, помисли Каладин с част от ума си, придружена от отделяне на храчки и трескаво бълнуване нощем. Прилича на изнурителната кашлица.
— Добре — рече разговорливият мъж — може би трябваше да задам въпроса иначе. Бъди по-точен, майка ми винаги казваше така. Говори каквото мислиш и искай каквото ти липсва. Каква е историята, заради която си получил първото клеймо?
Каладин седна, усещаше как под него фургонът трополи и громоли.
— Убих един светлоок.
Безименният му събеседник пак подсвирна, явно сега го оценяваше още по-високо от преди.
— Изненадан съм, че са те оставили жив.
— Не съм роб заради светлоокия, когото убих. Проблемът е в онзи, когото не убих.
— Как тъй?
Каладин поклати глава и спря да отговаря на въпросите на бъбривеца. Мъжът в предната част на клетката най-сетне замлъкна, седна и се втренчи в босите си крака.
Изминаха часове, а Каладин все така си седеше на мястото и бавно попипваше глифите на челото си. Това беше неговият живот, ден след ден, пътуване в проклетите фургони.
Първите му клейма бяха зараснали отдавна, но кожата около знака шаш беше червена, раздразнена и покрита със струпеи. Пулсираше почти като второ сърце. Болеше по-лошо от изгореното, когато беше хванал горещата дръжка на тенджерата като дете.
Уроците, които Каладин беше получил от баща си, шепнеха в едно далечно кътче на мозъка му и даваха точния начин за третиране на изгорено. Намажи с мехлем, за да предотвратиш инфекцията, промивай веднъж дневно. Спомените не го успокояваха; дразнеха го. Той нямаше сок от четирилистник, нито масло от ралица, нямаше дори вода за промивка.