Необикновена зараза
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Серия: Кей Скарпета #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Необикновена зараза». Краткое содержание книги:
— Разчленяването не е извършено по същия начин. Не е през ставите, както при предишните случаи — напомних им аз. — И мисля, че тази жена е била облечена или увита в нещо.
— Може да го е притеснила повече от другите — рече Уесли, махна от лицето си хирургичната маска и я пусна на бюрото. — Желанието да убие отново може да е било непреодолимо и жертвата — лесна. И така, той нанася удар, но променя почерка си и избора на жертвата, сетне изведнъж не я харесва. Оставя жената отчасти облечена или покрита с нещо, защото изнасилването и убийството на възрастна жена не му доставят удоволствие. И първо отрязва главата, за да не я гледа.
— Виждаш ли следи от изнасилване? — попита Марино.
— Не. Вече приключвам. Жената ще отиде в хладилника като всички останали, които чакат да бъдат идентифицирани. Взех мускулна тъкан и костен мозък за тест на ДНК и се надявам, че все някога ще намерим данни за безследно изчезнала жена, с които да ги сравним.
Бях отчаяна и това ми личеше. Уесли взе шлифера си от закачалката на вратата. На пода имаше малка локва вода.
— Бих искал да видя снимката, която са ти изпратили по „Америка онлайн“ — каза той.
— И това не се вмества в почерка. В предишните убийства не ми изпратиха нищо.
Марино се разбърза, сякаш имаше друга работа.
— Отивам в Съсекс — рече той и тръгна към вратата. — Трябва да се срещна с Ринг Самотния рейнджър, за да ме поучава как се извършва разследване.
Той бързо излезе. Знаех каква е истинската причина. Въпреки че ме съветваше да се омъжа, Марино тайно се притесняваше от взаимоотношенията ми с Уесли. В сърцето му винаги щеше да се таи ревност.
— Роуз ще ти покаже снимката — казах аз, докато миех торса с маркуч и гъба. — Тя знае как да влезе в електронната ми поща.
Преди да успее да го прикрие, в очите му блесна разочарование. Занесох кутиите с краищата от костите на друга, отдалечена маса, където щяха да бъдат сварени в слаб разтвор на белина, за да се отстранят напълно мазнините и плътта. Уесли остана на мястото си. Наблюдаваше ме и чакаше да се върна. Не исках да си тръгва, но вече не знаех какво да правя с него.
— Може ли да поговорим, Кей? Не съм те виждал от няколко месеца. Знам, че и двамата сме заети и моментът не е подходящ, но…
— Бентън — прекъснах го аз. — Не тук.
— Разбира се. Не предлагам да разговаряме тук.
— Ще бъде пак същото.
— Обещавам, че няма да е така. — Той погледна часовника на стената. — Вече е късно. Защо да не остана в града? Ще вечеряме заедно.
Поколебах се. Страхувах се както от присъствието, така и от отсъствието му.
— Добре — съгласих се накрая. — У нас в седем. Ще приготвя нещо. Не очаквай много.
— Мога да те заведа на ресторант. Не искам да си правиш труда да готвиш.
— В момента не искам да се показвам на публични места.
Погледът му се задържа върху мен още малко, докато надписвах етикетите на различните епруветки и найлонови пликове. После Уесли изведнъж стана и излезе. Чух го да разговаря с някого, когато вратата на асансьора са отвори. След няколко секунди влезе Уинго.
— Щях да дойда по-рано — каза той, приближи се до количката и започна да си слага нови стерилни терлици, маска и ръкавици. — Но горе е истински зоопарк.
— Какво означава това?
— Репортери. Във фоайето. Обкръжили са сградата с телевизионните си микробуси. Неприятно ми е да ти го кажа, но сега онези от Канал 8 са те блокирали. Микробусът им е точно зад колата ти и не можеш да излезеш.
Гневът ме заля като топлинна вълна.
— Обади се в полицията и им кажи да ги вдигнат с „паяк“. Но първо свърши тук, а аз ще се кача горе да се погрижа за тази работа.
Излязох от залата, смачках престилката и я хвърлих в кошчето за пране. После махнах ръкавиците, стерилните терлици и шапката си, енергично се изтърках с антибактериален сапун и отворих шкафчето си. Бях много разстроена. Това убийство, медиите, Уесли — всичко ме дразнеше и изнервяше.
— Доктор Скарпета?
Уинго се озова на прага точно когато закопчавах блузата си. Но това не беше необичайно. Нито един от двама ни не се притесняваше от присъствието на другия. С него не се чувствах неудобно, все едно Уинго беше жена.
— Питах се дали имаш малко свободно време… — Той се поколеба. — Е, да, знам, че днес си заета.
Хвърлих в шкафчето си маратонките „Найк“ и нахлузих обувките, с които бях дошла на работа. После облякох лабораторната престилка.