Избрани творби, том I
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Юлзари
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби, том I». Краткое содержание книги:
Градът Макондо е основан от Хосе-Аркадио Буендия, бягащ от самотата на убития от него Пруденсио Агилар. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през хватката на официалната власт, робството на гринговците от банановата компания, чумата-безсънница, неуписуемото плодородие, почти петгодишния непрестанен дъжд, безмислените войни, масовите разстрели и пророкуваната разруха.
Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност.
Дон Лало Москоте се върна при тезгяха с фаянсово бурканче без етикет и като го отвори, от него лъхна миризма на билки.
— Какво е това?
Аптекарят зарови пръсти в сухите семена в бурканчето. „Мокреш — отвърна. — Ще го сдъвчете добре и ще преглъщате сока малко по малко. Това е най-доброто средство за отоци.“ Изсипа няколко семенца в дланта си и като гледаше кмета над очилата, му рече:
— Отворете уста.
Кметът се извърна. Завъртя бурканчето, за да се убеди, че няма никакъв надпис, и отново впи очи в аптекаря.
— Дайте ми нещо вносно — каза той.
— Това е по-добро от всичко вносно — каза дон Лало Москоте. — Носи гаранцията на три хиляди години народна мъдрост.
Взе да увива семената в парче вестник. Нямаше вид на глава на семейство. Приличаше на някой вуйчо и завиваше мокреша с ласкавото усърдие, с което се прави книжна лястовичка за децата. Когато вдигна глава, той леко се усмихваше.
— Защо не го извадите?
Кметът не отговори. Плати с една банкнота и излезе от аптеката, без да дочака рестото.
Вече минаваше полунощ, а той продължаваше да се върти в хамака и не смееше да сдъвче семената. Около единадесет, в най-високата точка на жегата, се бе излял проливен дъжд, който премина в лек ръмеж. Изнурен от треската, треперещ в лепкава студена пот, кметът се просна по очи в хамака и започна да се моли наум. Молеше се горещо, с напрегнати в последен спазъм мускули, но с ясното съзнание, че колкото повече се мъчеше да достигне съприкосновение с бога, толкова по-силно болката го тласкаше към противното. Тогава нахлузи ботушите, наметна мушамата върху пижамата и отиде в полицията.
Нахълта с крясъци. Оплетени в гъсталак от действителност и кошмар, полицаите се блъскаха в коридора и търсеха оръжието си в тъмното. Когато лампите светнаха, те вече бяха полуоблечени и очакваха заповеди.
— Гонсалес, Ровира, Пералта — изкрещя кметът.
Тримата се отделиха от групата и заобиколиха лейтенанта. Нямаше видима причина за направения избор — и тримата бяха най-обикновени метиси. Единият от тях, с детинско лице, остриган до голо, беше по фланелка. Другите двама носеха също такива фланелки под разкопчаните куртки.
Не получиха никаква определена заповед. Като прескачаха стъпалата по четири наведнъж, те напуснаха участъка в индийска нишка, прекосиха улицата, без да ги е грижа за ситния дъжд, и се спряха пред дома на зъболекаря. С два силни удара с прикладите те разбиха вратата. Вече бяха влезли в къщата, когато лампата в преддверието светна. Дребен плешив човечец с изпъкнали жили се появи по долни гащи на вратата в дъното, като се мъчеше да си навлече хавлията. В първия миг остана като вкаменен, с вдигната ръка и отворена уста, като при внезапна фотографска светкавица. После отскочи назад и се блъсна в жена си, която излизаше от спалнята по нощница.
— Не мърдай! — извика лейтенантът.
Жената изпусна едно „ай“ с ръце до устата и се върна в спалнята. Зъболекарят се отправи към преддверието, като връзваше шнура на хавлията, и едва тогава разпозна тримата полицаи, с насочени към него пушки, и кмета — целият вир-вода, спокоен, с ръце в джобовете на мушамата.
— Ако госпожата излезе от стаята, имат заповед да й теглят куршума — каза лейтенантът.
Зъболекарят хвана топката на бравата, провикна се навътре: „Чу ли, мила!“ — и старателно затвори вратата на спалнята. После се отправи към кабинета, следен между избелелите тръстикови мебели от опушените очи на дулата. Двама полицаи го изпревариха при вратата на кабинета. Единият запали лампата, другият отиде право при работната маса и извади един револвер от чекмеджето.
— Трябва да има и друг — каза кметът.
Той бе влязъл последен, след зъболекаря. Двамата полицаи направиха бърз добросъвестен обиск, докато третият пазеше на вратата. Изсипаха кутията с инструменти върху масата, пръснаха по пода гипсови отливки, недовършени изкуствени челюсти, отделни зъби и златни коронки; изпразниха фаянсовите бурканчета от витрината и с бързи удари на щиковете разпориха мушамената възглавница на зъболекарския стол и пружинената възглавничка на въртящото се кресло.
— Тридесет и осемкалибров, с дълга цев — уточни кметът.
Втренчи се в зъболекаря. „По-добре е да кажете най-после къде е — каза му той. — Не сме дошли да ви разнебитим къщата.“ Иззад очилата със златни рамки тесните угаснали очи на зъболекаря не изразяваха нищо.
— Аз не бързам — обади се той спокойно, — ако искате, можете да продължавате да я разнебитвате.
Кметът размисли. След като огледа още веднъж стаичката от нерендосани дъски, той се приближи до стола, като даваше резки заповеди на агентите си. Сложи единия на пост до вратата към улицата, другия на входа на кабинета, а третия до прозореца. Едва след като се намести на стола, той закопча мократа мушама и се усети заобиколен от студен метал. Пое дълбоко напоения с креозот въздух и отпусна глава на възглавничката, като се мъчеше да успокои дишането си. Зъболекарят вдигна някои инструменти от пода и ги сложи в една тенджера да се изварят.