Избрани творби, том I
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Юлзари
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби, том I». Краткое содержание книги:
Градът Макондо е основан от Хосе-Аркадио Буендия, бягащ от самотата на убития от него Пруденсио Агилар. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през хватката на официалната власт, робството на гринговците от банановата компания, чумата-безсънница, неуписуемото плодородие, почти петгодишния непрестанен дъжд, безмислените войни, масовите разстрели и пророкуваната разруха.
Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност.
Свърши да обядва, без да усеща вкуса на храната. После си запали цигара. Запали още една от фаса на първата и дълго стоя замислен, облакътен на масата, докато радиото въртеше сантиментални болера.
— За какво мислите? — попита момичето, отнасяйки празните чинии.
Кметът не мигна.
— За тия бедняци.
Нахлупи фуражката си и прекоси салона. Обърна се от вратата и рече:
— Това село трябва да се превърне в нещо прилично.
Когато завиваше зад ъгъла, кървава кучешка разпра препречи пътя му. Видя кълбо от гръбнаци и лапи сред вой и лай, после оголени зъби и едно куче, накуцващо с подвита опашка. Кметът се отдръпна и продължи по тротоара към полицейския участък.
Някаква жена крещеше в килията, докато стражарят спеше следобедния си сън, проснал се по очи в едно походно легло. Кметът ритна крака на леглото. Стражарят скочи стреснат.
— Коя е тая? — попита кметът.
Стражарят застана мирно.
— Жената, дето лепи пасквилите.
Кметът избухна в ругатни срещу подчинените си. Искаше да знае кой е довел жената и по чия заповед е била пъхната в кауша. Полицаите дадоха разточителни обяснения.
— Кога я затворихте?
Прибрали я в събота вечерта.
— Тя ще излезе, но ще влезе един от вас — изкрещя кметът. — Тази жена е спала в килията, а селото си осъмна облепено с хартийките.
Веднага щом тежката желязна врата се отвори, жена на средна възраст, кокалеста и с огромен кок, придържан от гребен, излезе от килията, като крещеше.
— Върви на майната си — каза тя на кмета.
Жената извади гребена, разтърси няколко пъти дългата си буйна коса и се спусна по стълбата като луда, викайки: „Мамка му…“ Кметът се надвеси над перилото и изкрещя с пълен глас, сякаш искаше да го чуят не само жената и агентите, но и цялото село:
— И престанете да ми дотягате с тия хартийки.
Макар че дъждът продължаваше да ръми, отец Анхел излезе да направи следобедната си разходка. Още беше рано за срещата с кмета, така че той отиде до наводнените места. Откри само една удавена котка, която се носеше сред цветята.
Когато вече се връщаше, следобедът бе започнал да засъхва. Стана наситен и блестящ. Гемия, покрита с непромокаемо платнище, се спускаше по гъстата неподвижна река. От една полусрутена къща излезе някакво хлапе, като викаше, че е открило морето в една раковина. Отец Анхел долепи раковината до ухото си. Наистина морето беше там.
Жената на съдията Аркадио седеше като в екстаз на прага на къщата си, с кръстосани на корема ръце и втренчени в гемията очи. Три къщи по-нататък започваха магазините, сергиите с джунджурии и невъзмутимите сирийци, седнали пред вратите. Следобедът отмираше сред наситено розови облаци и долитащия от отсрещния бряг крясък на папагали и маймуни.
Къщите започваха да отварят врати. Под мръсните бадемови дървета на площада, около количките с разхладителни напитки или по разядените каменни пейки до чешмата, мъжете се събираха да разговарят. Отец Анхел си мислеше, че всеки следобед, в този миг, селото изживява чудото на преобразяването.
— Отче, помните ли концлагеристите?
Отец Анхел не виждаше доктор Хиралдо, но си го представяше как се усмихва зад замрежения прозорец. Откровено казано, не си спомняше снимките, но беше сигурен, че някога ги е виждал.
— Надникнете в чакалнята — каза лекарят.
Отец Анхел бутна вратата с мрежа. Проснато на рогозка лежеше дете от неопределен пол, извънредно слабо, с жълтеникава кожа. Двама мъже и една жена чакаха седнали срещу преградата. Свещеникът не усети никаква миризма, но си помисли, че това същество сигурно издава силна смрад.
— Кое е това дете? — попита той.
— Синът ми — отвърна жената. И добави, като че се извиняваше: — От две години ака кръв.
Болното дете извърна очи към вратата, без да обръща глава. Свещеникът изпита някаква пълна с ужас жалост.
— И какво му давахте? — попита той.
— От доста време му даваме зелени банани — отвърна жената, — но не иска да ги яде, макар че е хубаво за затягане.
— Трябва да го доведете да се изповяда — каза свещеникът.
Но го каза неубедително. Внимателно затвори вратата и драсна с нокът по мрежата на прозореца, като долепи лице, за да види лекаря вътре. Доктор Хиралдо чукаше нещо в хаванче.
— Какво му е? — попита свещеникът.
— Още не съм го прегледал — отвърна лекарят и добави замислен: — Ето какви неща се случват на хората по божия воля, отче.
Отец Анхел отмина коментара.
— Нито един от мъртъвците, които съм виждал през живота си, не е изглеждал толкова мъртъв, колкото това клето момче — каза той.
Взе си довиждане. На пристанището нямаше лодки. Бе започнало да се смрачава. Отец Анхел разбра, че душевното му състояние се е променило, след като бе видял болното дете. Изведнъж разбра, че закъснява за срещата и ускори крачка към полицейския участък.