Избрани творби, том I
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Юлзари
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби, том I». Краткое содержание книги:
Градът Макондо е основан от Хосе-Аркадио Буендия, бягащ от самотата на убития от него Пруденсио Агилар. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през хватката на официалната власт, робството на гринговците от банановата компания, чумата-безсънница, неуписуемото плодородие, почти петгодишния непрестанен дъжд, безмислените войни, масовите разстрели и пророкуваната разруха.
Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност.
— Той е луд — рече тогава. — Преди година и половина строшиха главата на пълномощника с приклади, а сега търси кандидат, за да му предложи мястото.
Съдията Аркадио рязко се изправи.
— Отивам си — каза той. — Не искам да ми разваляш обеда с ужасяващите си разкази.
Той напусна канцеларията. В обедния въздух се носеше нещо злокобно. Секретарят го надуши със своята чувствителност към суеверието. Когато слагаше катинара, му се стори, че върши нещо забранено. Побягна. При вратата на телеграфната служба настигна съдията Аркадио, който искаше да разбере дали трикът с картите може по някакъв начин да се приложи в покера. Телеграфистът отказа да разкрие тайната. Но беше готов да повтаря безкрайно трика, за да предостави на съдията Аркадио възможността сам да открие ключа. Секретарят също се загледа в картите. Накрая стигна до някакво заключение. Съдията Аркадио, напротив, дори не погледна трите карти. Знаеше, че са същите, които бе избрал наслуки и които телеграфистът изваждаше, без да ги е видял.
— Това си е магия — каза телеграфистът.
Съдията Аркадио тогава мислеше само, че ще трябва да пресече улицата. Когато се примири да тръгне, хвана секретаря под ръка и го принуди заедно с него да цамбурне във въздуха от разтопено стъкло. Изплуваха на сенчестия тротоар. Тогава секретарят му обясни ключа на трика. Беше толкова прост, че съдията Аркадио се почувства засегнат.
Повървяха известно време, без да си продумат.
— Естествено — каза изведнъж съдията с неоснователно озлобление — вие не сте събрали данните.
Секретарят помълча, като се мъчеше да улови смисъла на изречението.
— Много е трудно — каза накрая. — Повечето пасквили ги късат още преди разсъмване.
— Това е още един трик, който не разбирам — каза съдията Аркадио. — На мене не би ми отнел съня някакъв пасквил, който никой не чете.
— Там е работата — каза секретарят, като се спря, защото бе стигнал до дома си. — Това, което отнема съня, не са пасквилите, а страхът от пасквилите.
Макар и непълни, съдията Аркадио поиска да се запознае с данните, събрани от секретаря. Отбеляза си случаите, с имена и дати — единадесет за седем дни. Нямаше никаква връзка между единадесетте имена. Всички, които бяха видели пасквилите, казваха, че са написани с четка, със синьо мастило и печатни букви, размесени главни и малки, като че ги е писало дете. Правописът бил толкова абсурден, че грешките изглеждали предварително обмислени. Не откривали никаква тайна — всичко, което се казвало в тях, отдавна било всеизвестно. Бе направил всички възможни предположения, когато сириецът Мойсес го повика от магазина:
— Имате ли едно песо?
Съдията Аркадио не разбра. Но обърна джобовете си — двадесет и пет сентавос и една североамериканска монета, която си носеше като амулет още от университета. Сириецът Мойсес взе двадесет и петте сентавос.
— Изберете си каквото искате и ще ми го платите, когато искате — каза той. Раздрънка монетите в празното чекмедже. — Не исках да удари пладне, без да съм направил сефтето.
Така че точно в дванадесет съдията Аркадио си влезе вкъщи, натоварен с подаръци за жена си. Седна на леглото, за да си свали обувките, докато тя увиваше около себе си парче щампирана коприна. Представи си как ще изглежда след раждането, с новата рокля. Целуна мъжа си по носа. Той се опита да се измъкне, но тя се хвърли по очи връз него, напреко на леглото. Останаха така, без да мърдат. Съдията Аркадио прокара ръка по гърба й, усещайки топлината на обемистия корем, докато долови пулсирането на бъбреците й.
Тя вдигна глава. И прошепна със стиснати зъби:
— Почакай да затворя вратата.
Кметът изчака, докато преместиха и последната къща. За двадесет часа беше построена нова улица — широка и гола, която рязко свършваше до стената на гробището. След като помогна да внесат мебелите, работейки рамо до рамо със стопаните, кметът влезе полузадушен в най-близката кухня. Супата вреше върху огнището от камъни, направено временно на пода. Той вдигна капака на глиненото гърне и вдъхна за миг па̀рата. От другата страна на огнището една съсухрена жена с големи кротки очи мълчаливо го гледаше.
— Ще се обядва — каза кметът.
Жената не отговори. Без да чака покана, кметът си сипа чиния супа. Тогава жената отиде в стаята за стол и го постави до масата, за да седне кметът. Докато сърбаше супата, той огледа двора с нещо като почтителен ужас. Вчера тук беше гол пущинак. Сега имаше простряно пране и две прасета се валяха в калта.
— Можете дори да си посадите нещо — каза той.
Жената отвърна, без да вдига глава: „Прасетата ще го изядат.“ После сипа в една чиния къс варено месо, две парчета юка и половин зелен банан и я отнесе на масата. По най-очебиен начин вложи в този жест на щедрост цялото безразличие, на което беше способна. Усмихвайки се, кметът потърси с очи погледа на жената.