Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
С всяка година работите се меняха, но споменът за армиите на Халифата, шестващи победоносно на север през високите равнини, беше още жив. А всеки, който имаше поне малко ум в главата, знаеше, че кралят е твърде зает с брат си и чичо си в Руенда и Халоня, за да мисли ден и нощ как да опази двата си малобройни гарнизона в таграта и скупчените около тях хора.
Равновесието беше твърде деликатно, но все пак беше някакво равновесие и беше много рисковано това обстоятелство да се пренебрегва. И докато се придвижваха на юг, Алвар често си спомняше присвитите очи и тревожните лица на мъжете и жените около укрепленията и си даваше сметка, че има и по-лоши неща от бедната почва и ранните слани, които мъчеха земеделците на север, близо до границата с Руенда. Дори и нивите тук имаха жалък и изтерзан вид — малки кръпки в безкрайната пустош на ничията земя.
Капитана обаче явно не виждаше нещата по този начин. Сер Родриго слизаше от коня си всеки път, когато срещнеше фермер, за да поговори с него. Веднъж Алвар беше достатъчно близо, за да чуе част от разговора. Той се въртеше около сеитбата и валежите в таграта.
— Не ние сме истинските воини на Валедо — каза Капитана на войниците си, когато се качи на коня след един такъв разговор. — Тези хора са войниците. И никой, който е тръгнал с мене, не бива да го забравя.
Това беше изречено необичайно сериозно и прозвуча почти като предизвикателство. Алвар нямаше никакво желание да възразява. Той се замисли, потривайки ударената си челюст през наболата пясъчноруса брада, и премълча.
Равната висока местност не се менеше видимо, не се забелязваха никакви гранични знаци, но късно на следващия ден старият Лаин Нунес подметна, без да се обръща конкретно към никого:
— Вече сме в Ал-Расан.
Три дни по-късно, малко преди здрачаване, конниците зърнаха отдалеч река Таварес, а не след дълго Алвар видя за пръв път кулите и стените на Фезана, с цвят на кехлибар в последните лъчи на залеза.
Пръв Лудус забеляза нещо странно. Невероятно количество лешояди се виеха и се спускаха над реката недалеч от северната стена на града. Алвар никога не беше виждал подобно нещо. Трябва да бяха хиляди.
— Като на бойно поле — промълви Мартин. — След битка.
Лаин Нунес се вгледа с присвити очи нататък и след миг се обърна към Капитана с ням въпрос в погледа. Сер Родриго остана на коня, загледан в далечната Фезана.
— Във водата има мъртъвци — каза той най-сетне. — Тази нощ ще останем на лагер тук. Не искам да се приближаваме и да влизаме в града преди да сме разбрали какво става.
— Искате ли да отида с двама-трима души да проверим? — предложи Мартин.
Капитана поклати глава.
— Мисля, че не е нужно. Тази вечер ще запалим хубав огън. Лаин, удвои стражата, но искам те да знаят, че сме тук.
Малко по-късно, след вечерята и късната молитва, с която пожелаваха на Бога да измине необезпокояван нощния си път, всички се събраха около огъня. Мартин свиреше на китара, а Лудус и Бараньо пееха под искрящите звезди.
На изток вече беше изгряла бялата луна, пълна и кръгла, когато трима души влязоха в лагера им, без да се крият.
Те слязоха от мулетата и стражата ги поведе към светлия кръг на огъня. Музиката и песните стихнаха. Тогава Родриго Белмонте и войниците му разбраха какво се е случило този ден във Фезана.
Глава 3
Късно следобед в стаята на Хусари ибн Муса отекнаха писъци. Робът, пратен да провери какво става, се върна с пребледняло лице и донесе вестта за случилото се.
Никой не му повярва. Едва когато един приятел на ибн Муса, също търговец, но не толкова преуспяващ — което му беше спасило живота — прати свой роб със същата вест, страшната истина остана извън всякакво съмнение. Всички, които бяха отишли в двореца тази сутрин, бяха мъртви. Обезглавените им тела плуваха в крепостния ров, плячка за кръжащите отгоре мършояди. Могъщият цар на Картада беше решил, че това е единственият начин да осуети бунта във Фезана още в зародиш. За един-единствен ден всички по-влиятелни хора, останали в града, бяха премахнати.
Пациентът на Джехане, обожаващият разкошния живот търговец на коприна, чийто труп сега трябваше да плава заедно с останалите в крепостния ров, лежеше в леглото си, закрил очи, разтреперан и омаломощен след изхвърлянето на камъка от бъбреците. Джехане, която се опитваше безуспешно да се справи със собствените си объркани чувства, се вглеждаше внимателно в него. Както винаги, нейното убежище беше професията й. Доволна, че успява да овладее гласа си, тя тихо нареди на Велас да приготви нова доза опиат. Ибн Муса обаче я изненада.