Лъвовете на Ал-Расан

Бяха минали няколко дни от тази случка. Подутата, но здрава челюст съпровождаше Алвар в нелеката задача да пази за себе си мислите, които не му даваха мира.

Сега събирането на данъка — париас — два пъти в годината се беше превърнало в нещо като ритуал, не толкова военен, колкото дипломатически. Крал Рамиро предпочиташе да прати във Фезана изтъкнат военачалник от ранга на сер Родриго вместо цяла армия. Всички знаеха, че е в състояние да прати армия. Данъкът щеше да бъде събран, макар и бавно — отрядът щеше да си тръгне със златото на Ал-Расан, но не и преди да бъде изигран задължителният танц. Това успя да научи Алвар, докато яздеше на смени начело на отряда заедно с Лудус или Мартин, най-опитните от другарите му.

Те го научиха и на други неща. Пътуването може и да беше ритуално, но Капитана не понасяше нехайството, особено в ничията земя и в самия Ал-Расан. Те не отиваха на юг да се бият, но имаха изграден образ, носеха определено послание — че никой не би пожелал да излезе срещу Конниците на Валедо, особено срещу отряда на Родриго Белмонте.

Лудус го научи как да познава по полета на птиците дали наблизо в откритото за всички ветрове плато има поток или езеро. Мартин му показа как да определя времето по облаците — тук, на юг, рисунъкът им беше твърде различен от всичко, с което беше свикнал на север край морето. А Капитана лично го посъветва да скъси стремената. Сер Родриго го заговори за пръв път след онзи случай, когато с един удар го просна на земята.

— Няколко дни ще се чувстваш неудобно — каза му той, — но няма да е за дълго. Всичките ми хора се учат да яздят така преди да са влезли в бой. Тук всички го умеят. Може да стане така, че по време на битка да искаш да се изправиш в стремената или да скочиш от коня. Ще видиш, че е по-лесно, ако стремената ти са вдигнати. Това може да ти спаси живота.

По това време вече бяха в ничията земя и наближаваха двете малки укрепления, построени от крал Рамиро, след като бе започнал да събира данък от Фезана. Тамошните войници ги посрещнаха с голяма радост, макар че те останаха само за по една вечер, колкото да им предадат писмата и най-новите сплетни.

Хората в Лобар и Баеза сигурно водеха много неспокоен и безрадостен живот в усамотение, така си мислеше Алвар. С падането на халифата в Ал-Расан съотношението на силите се беше променило, но нищо още не беше свършило, не беше строго установено. Да разположиш свои гарнизони в таграта си беше чиста провокация от страна на Валедо, при това немалка. Шепа войници в огромната пустош, в опасна близост до мечовете и стрелите на ашаритите…

В началото, горе-долу преди две години, крал Рамиро се беше опитал да насърчи заселването около новите укрепления. Не можеше да принуди със сила хората да отидат там, но измисли нещо друго — десетгодишно опрощаване на данъците, което при огромните разходи за непрекъснато нарастващата армия никак не беше малко, и обичайните обещания за военна подкрепа. Това се оказа недостатъчно. Все още. Само петнадесет-двадесет семейства, изгубили всяка надежда да оцелеят на север, бяха достатъчно смели, лекомислени или отчаяни, та да опитат да заживеят тук, на прага на Ал-Расан.