Залавянето на Вълка от Уолстрийт
- Автор: Белфорт Джордан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Залавянето на Вълка от Уолстрийт». Краткое содержание книги:
Не направих и най-малкия опит да скрия неудоволствието си, а напротив — озъбих й се:
— Кървави пари ли! — изплюх. — Що за шибано заключение, Надин! Та аз работя на Уолстрийт! Да не съм някой шибан мафиот! — И поклатих възмутено глава. — Е, от време на време и аз съм правел някое дребно нарушенийце, но не повече от всички останали, така че се стегни, мама му стара!
Измежду ужасните си ридания ми отвърна:
— Боже мой, та ти корумпираш всичко около себе си, и собствената ми майка дори! — Риданията й идваха от дълбините, от корема й. — А аз… аз… само… гле… дах и… и… хар… чех… тия… кър… вави… пари! — От рев дори думите й се накъсваха.
— Майка ти ли! — избухнах. — Много добре знаеш колко добре се отнасям с майка ти. Когато се запознах с нея, щяха да я изхвърлят от шибания й апартамент за това, че не си беше плащала шибания наем! А аз се погрижих не само за нея, но и за шибания идиот — брат ти, и за шибания идиот — баща ти — и за сестра ти, и за всички останали, д’еба мама му! Така ли ми се отплащаш сега? — Млъкнах и направих опит да се овладея. От яд не усещах, че и аз съм се разревал. — Не мога да повярвам, мамка му! — креснах. Не мога да го повярвам! Как може точно сега така да ми говориш! Та ти си моята жена, Надин! Как може точно сега така да ми говориш?
— Извинявай — изхлипа. — Извинявай. Не исках да те обиждам. — Трепереше като лист. — Без да искам… Без да искам. — Изтърколи се от леглото, сви се в ембрионална поза върху мокета за сто и двайсет хиляди долара от „Едуард Фийлдс“ и пак ревна неутешимо.
Край.
Именно в този миг осъзнах, че съм изгубил жена си завинаги. Каквото и да беше ни свързвало с Графинята, вече се беше скъсало. Друг въпрос беше ще се любя ли пак някога с нея, но, честно казано, това никак не ме вълнуваше. Сексуалното ми разтоварване в момента бе най-малкият ми проблем.
А там, в края на коридора, бяха най-невинните жертви на цялото положение — невръстните ни деца, на които предстоеше да осъзнаят една от най-жестоките реалности на живота: нищо не е вечно.
Пета глава
Маниака и Мормона
На следващата сутрин пак се озовах в лимузината.
Този път обаче нелегалният терорист ме караше не към мрачния чатал на Западен Куинс, а към зловонното черво на име Западен Бруклин. И по-точно проправяхме си път през демографския кошмар, наречен Сънсет Парк — толкова етнически разнообразен район — пълен с китайци, корейци, малайзийци, виетнамци, тайландци, пуерториканци, мексиканци, доминиканци, салвадорци и гватемалци, заедно с шепа забележително тъпи финландци, които от тъпота все още не са се усетили, че останалите им финландски братя още преди тридесет години са забягнали оттук, за да спасят живота си от нахлуващите етнически орди — че от гледката през прозореца на задната врата ми се стори сякаш прекосявам паркинга на Обединените нации след ракетен удар.
Въпросната част на Сънсет Парк наистина си беше жива клоака — плоска ивица от прах и асфалт, накъсана от полусрутени складове, изоставени магазини, гниещи кейове и птичи изпражнения. Центърът на Манхатън, крайната точка на днешното ми пътуване, бе само на няколко километра западно оттук, на отсрещната страна на силно замърсената река Ийст Ривър. От моята гледна точка — задната дясна седалка на лимузината — виждах водовъртежите й, извисяващия се силует на Долен Манхатън и изящната арка на моста Веразано, опираща чак в Стейтън Айлънд.
Точно по разписание, в 9:00 ч. Монсоир спря пред опушен подземен паркинг в южната част на опушена двупосочна улица. На слизане от лимузината му казах:
— Щом ми потрябваш, ще те викна по пейджъра. — И да не си посмял да взривяваш мостове в мое отсъствие, рекох си. Затръшнах вратата в лицето му и заслизах по късото стълбище към по-долното ниво на паркинга.
Чух познат глас:
— Джордан! Ела насам!
Извърнах се надясно и съзрях специалния агент Грегъри Коулмън. Стоеше пред типична за федералните служби служебна кола: с четири врати, неудряна, най-много на две години, американско производство. В конкретния случай: форд таурус в цвят бордо с леко тъмни стъкла и без буркан. Опрял се бе о задната дясна врата в победоносна поза, с кръстосани ръце.
Застанал редом с него и дружелюбно усмихнат бе стажант-партньорът му, специален агент Бил Макрогън. Само веднъж се бяхме срещали с Макрогън, вечерта, в която ме задържаха, но по някаква необяснима причина ми се струваше симпатяга. Прекалено любезен бе за агент на ФБР, макар че веднъж преминал през школовката на Коулмън, сто на сто щеше да е далеч по-малко любезен. Метър и седемдесет и осем на ръст, Макрогън бе значително по-висок от Коулмън и имаше вид на тридесетгодишен. Имаше гъста къдрава кестенява коса, широко лице и съвсем нормална физика. Пред бледосините му очи се мъдреха чифт телени очила, придаващи му богобоязлив вид. Мормон е, реших. Я от Солт Лейк Сити, я от Прово, или пък от някое планинско селце в щата Айдахо… макар че какво значение може да има това.