Залавянето на Вълка от Уолстрийт

В нея ме чакаха трима души, седнали на евтини кожени черни кресла около евтина дървена заседателна маса. Стаята нямаше прозорци, само флуоресцентно осветление, излъчващо синьо туберкулозно сияние. Стените бяха съвсем голи, в тревожен болнично бял цвят. От едната страна на масата седеше моят доверен защитник Грегъри О’Конъл, известен с прозвището Магнум. Изглеждаше не по-огромен и изтупан от обичайното и усмивка озаряваше лицето му. Облечен бе в сив костюм на тънки райета, официална бяла риза и червена раирана вратовръзка. И изглеждаше съвсем у дома си тук долу — бивш прокурор, имащ понастоящем удоволствието да защитава виновните.

Другите двама седяха срещу Магнум. Мъжът го познавах от деня, в който ми четоха обвинителния акт, когато наговори всички онези мили неща, докато обсъждаха дали да ме пуснат под гаранция. Казваше се Джоел Коен и от малко повече от две години си партнираше с Агента маниак в усилията да ме изправят пред съда — и бяха успели там, където половин дузина помощник федерални прокурори се бяха провалили.

Поначало, колкото и хитър и самоотвержен да бе Агента маниак, все пак имаше нужда от не по-малко хитър партньор в щатската прокуратура, който да се заеме с юридическата страна на разследването. Сам по себе си Агента маниак можеше единствено да ме разследва; но за да ме съди, му трябваше копеле от рода на Джоел Коен.

Точно в този момент Копелето се бе навел напред върху стола си с опрени върху масата лакти. Гледаше ме втренчено с присвити очи и няма съмнение, че вътрешно буквално се облизваше. Облечен бе в евтин сив костюм, евтина бяла официална риза, евтина червена вратовръзка и имаше зъл вид. Къдравата му кестенява коса бе късо подстригана, челото — високо, носът — месест, а лицето му — пепеляво. Не беше грозен, но имаше вид на човек, който от леглото е пристигнал направо в службата. Но може и умишлено да го е направил, заключих. Копелето очевидно цели да ми съобщи нещо, а именно: сега, когато си в моя свят, цената на костюма ти, репутацията на ателието ти за химическо чистене и усетът на бръснаря ти за модерното нямат абсолютно никаква стойност. Цялата власт бе у Копелето, а аз бях неговият пленник независимо от външността. Копелето бе среден на ръст и тегло, макар да имаше вече споменатата раздърпаност на дегенерат, която го правеше да изглежда по-нисък. И съм убеден, че ме презираше не по-малко, отколкото аз него. В момента всъщност изражението на лицето му ясно говореше: „Добре дошъл в подземното ми леговище, пленнико! Да започнем с изтезанията!“.

Третата обитателка на стаята бе мишеподобно дребно създание, на име Мишел Аделман, седнала вляво от Копелето. Не я бях срещал, но ми беше добре известна. Прякорът й бе Злата вещица от Изтока, придобит заради поразителната й прилика — и физическа, и като характер — с коварната бабишкера от „Вълшебникът от Оз“. И тъй като и тя (заедно с Джоел) работеше като помощник федерален прокурор в Източното нюйоркско управление, прякорът й беше съвсем уместен.