Проклятието над Прогонващия духове

Той ми напомни за един рицар, когото веднъж бях видял да минава на кон покрай фермата ни, когато бях малък. Дори не беше погледнал към нас. За него ние не съществувахме. Е, във всеки случай така каза татко. Каза също и че човекът бил благородник, и само като го погледнел, мо-жел да разбере, че идва от семейство, което може да проследи предците си цели поколения назад, до един - богати и влиятелни.

При думата „благородник“ татко плю в калта и ми каза, че имам късмет, че съм фермерски син и ми предстоят много дни честен труд.

Този мъж, който яздеше през Прийстаун, също бе от явно благороден произход и по цялото му лице бяха изписани надменност и властност. За мой потрес и удивление осъзнах, че сигурно виждам Инквизитора, защо-то зад него имаше голяма открита каруца, теглена от два впрегатни коня, а отзад стояха хора, здраво оковани един за друг с вериги.

Бяха главно жени, но имаше и двама мъже. Повечето изглеждаха, сякаш отдавна не са яли както трябва. Носеха мръсни дрехи и мнозина явно бяха бити. Всичките бяха покрити със синини, а лявото око на една жена приличаше на развален домат. Някои от жените ридаеха безнадеждно, със сълзи, стичащи се по бузите. Една пищеше неспирно, колкото й глас държи, че е невинна. Но напразно. Всички бяха пленници, които скоро щяха да бъдат съдени и изгорени.

Към каруцата изведнъж се стрелна млада жена, като посягаше с ръка към един от мъжете-затворници и отчаяно се опита да му подаде една ябълка. Навярно му бе роднина - може би дъщеря.

За мой ужас, Инквизиторът просто обърна коня си и я прегази. В един миг тя протягаше ябълката; в следващия лежеше на една страна върху калдъръма, виейки от болка. Видях жестокото изражение върху лицето на Инквизитора. Доставяше му наслада да й причинява болка. Когато каруцата изтрополи покрай мен, последвана от ескорт от още въоръжени ездачи, ликуващите възгласи на тълпата се превърнаха в мощни обидни крясъци и викове: „Изгорете ги всичките!“.