Възрастите на Лулу

Несъмнено му харесваше. Докато слушах приглушените му стенания, тръснах глава, за да избегна гаденето, което ме разтърсваше. Опитвах да отделям колкотр се може повече слюнка, за да преглътна последната доза — също както с брюкселското зеле, което има вкус на развалено. Мислех си, че той ми харесва в крайна сметка. В съзнанието ми нахлуха вечно повтаряните думи от Кармела, една пелтечка, която майка ми бе довела в къщата, стара* грозница, воняща и склерозирала, съвсем побъркана, вечно повтаряща като призрак по коридорите: „Господ дава, Господ взема”, с „АВС” в ръка, отворен на страницата на некролозите и на „Благодаря, Свети дух”. Господ дава, Господ взема, той ми го даде, той ще ми го отнеме. Така да бъде, кръгът се затваря. Всичко започва и свършва в същата точка, харесва му и това е добре.

Първият урок по теория бе истински успех.

После пих литри вода. Винаги след това пия вода, но без никаква полза. Несъмнено това е единственото, което може да се направи, да пиеш вода. Обърнах се, спеше ми се. Той ме зави, легна на същата страна и като дишаше в косата ми, пожела ми „лека нощ”, макар че навън вече разсъмваше.

Заспах сладко и дълбоко като човек, прекарал един ден в планината. Не помня нищо друго.

Събуди ме светлината, а той не беше до мен.

Не вярвах, че се е изпарил, оставяйки ме захвърлена в ателието на майка си, където наистина не се чуваха шумове. Изглежда, никой не работеше. Колко ли бе часът?

Сигурно вече е много късно. Нямаше да успея да стигна и за третия час.

След малко дочух шум от стара несмазана ключалка — отваряше се врата. Можеше да е той, но можеше и да е някой друг. Покрих главата си с чаршафа и застинах неподвижно, когато дочух приближаващи се стъпки. Усетих тежестта на нещо, хвърлено ми отгоре.

— Никой не яде студени мекици... — Беше неговият глас. Подадох глава и го видях усмихнат на рамката на вратата. — Какво искаш да закусиш?

— Кафе с мляко — усмихнах се също. Никога през живота си не съм била толкова щастлива. Никога!

Изчезна. Облякох се бързо, бях гладна. Не спрях да дъвча, докато не погълнах седем големи и вкусни, все още топли мекици — едно от любимите ми неща, докато той ме наблюдаваше.

— Знаеш ли, майка ми се впряга ужасно, че ни харесват повече мекиците от поничките, защото казва, че цапали повече, тъй като били по-мазни. Разбираш ли? — Смеех се сама. — Казва още, че мекицата можела да се яде с две пръстчета, винаги употребява умалителни. Така изглежда по-фино, но да ядеш мекици на публично място, макар и с две пръстчета... — Не можах да продължа, задавих се, сълзите ми бликнаха от смях, той се смееше заедно с мен.

— Много си умна, Лулу...

— Благодаря. — Докато отговарях, разбрах, че все пак ще трябва да се върна в реалния свят. — Колко е часът? — В действителност предпочитах да не го зная.

— Един без двайсет.

— Един без двайсет! — Краката ми се разтрепериха, щеше да стане огромен скандал. — Ама аз трябваше да ходя на училище днес!