Където злото властва

- Ах, ти, плачльо - каза той на котарака. Котаракът се извиваше и се опитваше да се освободи. Козината на врата му бе настръхнала. Той дори се опитваше да драска, но момчето го държеше с протегнати ръце. - Ти си просто малък ревльо.

За това, че котките винаги падали на лапи, както и да ги хвърлиш, му бе разказал Нилс, момчето на ковача Юхан. Момчето бе поискало да провери дали наистина бе така. А за да свърши всичко добре, бе решил да хвърли котарака в реката. Така котаракът нямаше да се удари, а момчето знаеше, че той умее да плува. Въобще не искаше ла убива зверчето. Продължавайки да държи котарака за опашката, той го хвана с другата ръка за врата. Обърна го с гърба надолу. Пристанът, висок два човешки боя, на който нямаше никой, освен момчето и котаракът, бе в сянката на два търговски дюкяна.

- Успокой се! Всичко ще е наред - каза момчето и пусна животното.

Той видя как котаракът се обърна във въздуха. Точно, както му бе казал Нилс. Задните му лапи се оказаха насочени към земята, а над предните се заклати главата му. На котарака сякаш му бяха пораснали криле. Като на ангел. В този момент обаче той цопна във водата. И изчезна сред мешавица от мехурчета и пяна. Момчето успя да вдиша и издиша няколко пъти, преди животното да се покаже отново над водата. На фона на голямата река малката му главичка изглеждаше още по-малка. Течението подхвана котешкото телце и го помъкна нататък. Момчето се затича след него, но не можеше да бяга през цялото време покрай брега. Постоянно се натъкваше на пристанищни складове, опиращи направо до пристаните, които му се налагаше да заобикаля. На няколко пъти губеше котарака от поглед, но го забелязваше отново. Малката главичка, смело борещите се с течението лапички. Котаракът продължаваше да плува, но течението го отнасяше все по-далече от момчето. Когато пристанището свърши, започна пътека. Тя вървеше покрай реката до самия фиорд. Момчето тичаше след котарака през целия път, но не можеше да направи нищо, за да го спаси. Само гледаше как течението отнася зверчето. Малката главичка все по-често се озоваваше под водата. Видя котарака за последен път в устието, там, където реката се срещаше с морето. След това го скри бялата пяна и той повече не се показа. Момчето седна върху крайбрежната трева. Бе вече на седем зими. И сега нямаше да има с кого да спи през нощта и с кого да лежи, без да мигне, слушайки как викат мъжете, които идваха при майка му на съседното легло и им даваха пари за насъщния хляб. И никой нямаше да се отърка в краката му, когато се връща вкъщи, уморен от тичането по улиците или след дълъг ден в ковачницата на Юхан, приятеля на майка му, който никога не лягаше в леглото с нея, но му даваше работа през добри дни.

- Дяволска идея - каза си на глас то, но не се разплака.

- Видях те - разнесе се глас зад гърба му. - В града, сред складовете.

Момчето трепна и се обърна рязко. Не понасяше изненадите. Те го караха да се чувства винаги съвсем малък. Зад гърба му стоеше мъж с гъста черна брада и ясни зелени очи, облечен в син вълнен плащ. Ленените дрехи под плаща бяха чисти и качествени. Ако се съдеше по токата на наметалото, непознатият имаше пари. Изглеждаше уморен, сякаш никога през живота си не си бе почивал.