Японският любовник
- Автор: Альенде Исабель, Алиенде Исабел
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИК КОЛИБРИ
- ISBN: 978-619-150-736-8
- Переводчик: Катя Диманова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Японският любовник». Краткое содержание книги:
В Европа войната бушуваше като апокалиптичен ураган, който тя следеше в размазани черно-бели кинопрегледи – откъслечни кадри от боеве, войнишки лица, покрити е неизтриваеми сажди от барут и смърт, самолети, засяващи в земята бомби, които падаха с абсурдна елегантност, експлозии от огън и пушек, ревящи тълпи, скандализираше "Да живее Хитлер" и "Да живее Германия". Излеел бе споменът за нейната страна, за родната къща, за езика на нейното детство, но тя продължаваше да копнее за семейството си. На нощното си шкафче държеше снимка на брат си и последната снимка на родителите си на кея в Гданск и всяка вечер, преди да заспи, ги целуваше. Картините от войната я преследваха денем, явяваха ѝ се насън и не ѝ позволяваха да се държи като дете, каквото всъщност беше. Когато Натаниел се поддаде на измамното усещане, че е неразбран гений, Ичимей се превърна в единствения ѝ изповедник. Момчето не бе пораснало много на ръст и тя стърчеше с половин глава над него, но бе мъдро и винаги успяваше да я разсее, когато я връхлетяваха ужасяващите картини от войната. Ичимей намираше начин да идва в дома на семейство Беласко с трамвай, на колело или с градинарската камионетка, когато успееше да измоли баща си или братята си да го докарат, а на връщане Лилиан го изпращаше с шофьора. Ако се случеше два или три дни да не се видят, двете деца вечер скришом си говореха по телефона. Дори най-баналните коментари придобиваха дълбок смисъл в тези прошепнати крадешком разговори. Нито един от двамата не искаше открито разрешение да говори – смятаха, че апаратът се износва с употребата и следователно не им се полага да го ползват.
Семейство Беласко с тревога следеше събитията в Европа, които ставаха все по-объркани и обезпокоителни. В окупираната от немците Варшава бяха струпани четиристотин хиляди евреи в едно гето на площ от три и половина квадратни километра. Знаеха това, защото Самуел Мендел им бе съобщил с телеграма от Лондон, че родителите на Алма са там. Парите на Мендел не помогнаха – още в началото на войната изгубиха състоянието си в Полша и достъпа до сметките си в Швейцария, трябваше да напуснат голямата семейна къща, която бе конфискувана и превърната в щаб на нацистите и техните сътрудници, и изпаднаха в същото нечовешки окаяно положение както и останалите обитатели на гетото. Тогава откриха, че нямат нито един приятел между своите. Това бе единствената информация, до която Исаак Беласко успя да се добере. Невъзможно бе да се свърже с тях и нито едно от действията му, насочени да ги спасят, не даде резултат. Исаак използва връзките си с влиятелни политици, включително е двама сенатори във Вашингтон и е военния министър, с когото бяха учили заедно в "Харвард", но всички му отговориха с неопределени обещания, които не изпълниха, защото имаха много по-спешни дела, отколкото да провеждат спасителни акции във варшавския ад. Американците наблюдаваха събитията в изчаквателна позиция и въпреки умелата пропаганда на Рузвелт, манипулираща обществеността срещу немците, все още смятаха, че тази война от другата страна на Атлантида не ги засяга. Зад високата стена около гетото във Варшава евреите оцеляваха в жесток глад и терор. Говореше се за масово депортиране, за мъже, жени и деца, наблъскани в товарни влакове, които изчезваха в нощта, за стремежа на нацистите да унищожат евреите и други нежелани индивиди, за газовите камери, крематориумите и още жестокости, трудно доказуеми и следователно трудни за вярване в очите на американците.
ИРИНА БАЗИЛИ
В един ден на 2013 година Ирина Базили се почерпи до преяждане със сметанов сладкиш и две чаши горещ шоколад в чест на третата годишнина от работата си при Алма Беласко. През това време бе опознала напълно господарката си, при все че имаше тайни в живота на тази жена, които нито тя, нито Сет успяваха да разбулят, донякъде, защото не се заемаха сериозно с това. В кашоните на Алма, които Ирина имаше за задача да подреди, постепенно се разкриваше семейство Беласко. Така Ирина се запозна с Исаак, със строг орлов нос и добродушни очи; с Лилиан – нисичка на ръст, с едър бюст и красиво лице; с дъщерите ѝ Сара и Марта – грозни, но винаги наконтени; с Натаниел като малко момче – слаб и безпомощен на вид, после малко по-голям, сетне строен и много красив младеж и накрая – окастрен като с длето от пораженията на болестта. Видя малката Алма, току-що пристигнала в Америка; после двайсет и една годишна в Бостън, като студентка по изкуствата, с черен каскет и детективски шлифер в онзи мъжки стил, който тя възприела, след като отхвърлила тоалетите, подготвени ѝ от Лилиан, защото не ѝ били по вкуса, и още по-късно като майка, седнала под перголата в градината в Сий Клиф с тримесечния си син Лари в скута и със съпруга си, застанал прав зад нея с ръка на рамото ѝ, позиращи като кралско семейство за снимка. Още от момиче у Алма се отгатваше жената, в която щеше да се превърне в бъдеще: със силно присъствие, с бял кичур, леко крива уста и дълбоки кръгове под очите. Според инструкциите на Алма, която невинаги помнеше къде и кога са били направени снимките, в албумите Ирина трябваше да ги подрежда хронологично. Освен снимката на Ичимей, в апартамента ѝ имаше само още една фотография в рамка – на нея се виждаше цялото семейство в салона на Сий Клиф в деня на петдесетгодишния юбилей на Алма. Мъжете бяха облечени в смокинги, а жените – в дълги рокли. Алма носеше рокля от черно кадифе и беше величествена като овдовяла императрица, а снаха ѝ Дорис – бледа и уморена, с рокля от сива коприна с драперия отпред, прикриваща втората ѝ бременност, очакваше дъщеря си Полин. Сет, на годинка и половина, стоеше прав, хванат с една ръка за роклята на баба си, а с другата – за ухото на един кокер шпаньол.