Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна
- Автор: Юнассон Юнас, Юнасон Юнас
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Kolibri
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна». Краткое содержание книги:
Сградата изглеждаше напълно изоставена, но реши да й хвърли един поглед, преди да продължи към Бюринге, за да разпита жителите му.
Аронсон внимателно се покатери върху перона, който му се стори доста паянтов. Отвори външната врата и се провикна: „Има ли някой вкъщи?“. След като не получи отговор, продължи нагоре по стълбите към втория етаж. В крайна сметка къщата май беше обитаема. Печката в кухнята все още беше гореща, а на масата имаше остатъци от закуска за двама души.
На пода пък се намираха чифт износени домашни пантофи.
Never Again официално се представяха за мотоклуб, но всъщност бяха малка група от криминално проявени млади мъже, водени от още по-криминално проявен мъж на средна възраст, всички с актуални криминални намерения.
Лидерът на бандата се казваше Пер-Гунар Йердин, но никой не смееше да го нарича по друг начин освен „Шефа“ – правило, установено от самия него, а той беше почти два метра висок, тежеше около сто и трийсет килограма и с готовност размахваше ножове, ако нещо или някой му се противопоставеше.
Шефа бе започнал криминалната си кариера доста предпазливо. Заедно със свой връстник внасяше плодове и зеленчуци в Швеция и фалшифицираше произхода им, за да се измъкне от данъци и да продава стоката си на по-висока цена.
Единственият проблем с партньора на Шефа беше, че не притежаваше достатъчно гъвкава съвест. Шефа искаше да разшири дейността си с по-сериозни начинания, като например да накисва храна във формалин. Беше чувал, че на някои места в Азия правят така, а неговата идея беше да внася „шведски“ кюфтета от Филипините, евтино и по море, понеже с точното количество формалин кюфтетата щяха да се запазят пресни в продължение на три месеца, дори и при трийсетградусова жега.
Щяха да са толкова евтини, че дори нямаше да се налага да им слагат етикет „шведски кюфтета“, за да се продават добре. И „датски“ би свършило работа, смяташе Шефа, но съдружникът му не искаше да участва. Според него формалинът беше подходящ за балсамиране на трупове, но не и за осигуряване на вечен живот на кюфтета.
Затова пътищата им се разделиха и нищо не излезе от идеята за формалиновите кюфтета на Шефа. Вместо това той откри, че може да си сложи качулка на главата и да обере дневния оборот на най-сериозния си конкурент – компанията за внос на плодове в Стокхолм.
С помощта на мачете и на застрашителния вик „Парите или живота!“ за един миг, и за своя собствена изненада, забогатя с четирийсет и една хиляди крони. Защо да се бъхти с внос, като може да изкарва такива добри пари, без да си мръдне пръста?
И така, пое по този път. В повечето случаи нещата се развиваха добре; за почти двайсет години като предприемач в този бизнес бе излизал само няколко пъти в принудителен отпуск. Но след две десетилетия Шефа чувстваше, че е време за голям удар. Нае си двама значително по-млади помощници, на всеки от които измисли идиотски прякори (единият беше Болта, а другият Кофата). След това заедно с тях осъществи два успешни обира на инкасо коли, превозващи пари, ценни книжа и скъпоценности.
Третият обир обаче приключи с четири години и половина зад решетките в строго охранявания затвор „Хал“ и за тримата. Именно там на Шефа му хрумна идеята за Never Again и намеренията му бяха наистина сериозни. На първо време клубът щеше да се състои от петдесетина членове, разделени в три действащи направления: „обири“, „наркотици“ и „изнудване“. Шефа избра името Never Again неслучайно – амбицията му беше да създаде толкова професионална и добре организирана престъпна структура, че чисто и просто никога вече да не попадат в затвора. Never Again щеше да бъде Реал Мадрид на организираната престъпност (Шефа беше футболен запалянко).
В началото процесът по набиране на персонал тръгна забележително добре. Но се случи така, че едно писмо до Шефа от неговата майка попадна в погрешни ръце. Майката предупреждаваше малкия си Пер-Гунар да внимава да не се събере с лоша компания в затвора и да пази чувствителните си сливици от настинка. По-нататък споделяше как си мечтае отново да играят на „Острова на съкровищата“, когато синът й излезе на свобода.
След това беше без значение, че Шефа почти накълца няколко югославяни на опашката в столовата или че се държеше като ненормален. Авторитетът му беше накърнен. От трийсетте желаещи да участват в клуба двайсет и седем се отказаха. Освен Болта и Кофата остана само един венецуелец, Хосе Мария Родригес, който всъщност беше тайно влюбен в Шефа, но не смееше да го признае пред никого, дори и пред самия себе си.
Венецуелецът получи прякора Каракас – по името на столицата на родината си. Колкото и да псуваше и заплашваше, Шефа не успя да привлече в своя клуб нито един член повече. А един хубав ден той и тримата му подчинени бяха освободени.