Момиче на пружина

— Свършвай — сопна ѝ се. — Веднага.

Тя се поклони внимателно, прикривайки страха си.

— Той пак помръдна — прошепна докторката на Хок Сенг. — А и упойката не струва. Свикнала съм да работя с по-добра.

— Не се притеснявай — отвърна Хок Сенг. — Точно затова му дадох уискито. Довърши си работата. Аз ще се оправя с него. — На сиеншан Лейк каза: — Почти е приключила вече.

Чужденецът направи физиономия, но повече не заплаши докторката и след малко тя довърши шевовете. Хок Сенг я дръпна настрани и ѝ даде плик със заплащането ѝ. Лекарката се поклони, но Хок Сенг поклати глава.

— Сложил съм ти и нещо отгоре. Но бих искал да предадеш едно писмо. — Даде ѝ друг плик. — Бих искал да говоря с шефа на твоята кула.

— С Кучеебеца? — Лекарката се намръщи отвратено.

— Ако те чуе да го наричаш така, ще унищожи малкото, което е останало от семейството ти.

— Гадняр е той.

— Просто му дай писмото. Това ще е достатъчно.

След известно колебание тя взе втория плик.

— Ти си добър със семейството ми. Съседите също говорят за добрините ти. Правим приношения за твоите… за упокой на твоите близки.

— Каквото и да направя, няма да е достатъчно. — Хок Сенг се усмихна насила. — Така или иначе, ние, китайците, трябва да си помагаме. В Малая може да сме били Хокиен, Хака или Петата вълна, но тук всички сме жълти карти. Срам ме е, че не мога да направя повече.

— Правиш повече от всеки друг. — Тя му се поклони според местната традиция и си тръгна.

Г-н Лейк я проследи с поглед.

— Жълта карта е, нали?

Хок Сенг кимна.

— Да. Била е лекар в Малака. Преди Инцидента.

Мъжът се умълча, сякаш смилаше информацията.

— Услугите ѝ по-евтини ли са от услугите на тайландски лекар?

Хок Сенг стрелна с поглед бледоликото момченце. Питаше се какво иска да чуе чужденецът. Накрая каза:

— Да. Много по-евтини. А е също толкова добра като тайландските си колеги. Дори по-добра може би. Но много по-евтина. Не ни е позволено да се конкурираме професионално с тайландците. Затова рядко я викат, освен при други жълти карти, които, разбира се, рядко имат пари да ѝ платят. Докторката има късмет, че я повиках.

Г-н Лейк кимна замислено и Хок Сенг се запита какво ли му минава през главата. Този човек беше истинска загадка. Понякога Хок Сенг си мислеше, че не е възможно толкова глупави същества като бледоликите да са превзели света, при това не веднъж, а два пъти. Успели бяха в Разширението, а после — дори след като енергийният колапс ги изтика назад към родните брегове — се бяха върнали отново с калорийните си компании, чумите и патентованите си щамове… Сякаш свръхестественото ги защитаваше. Ето и сега — г-н Лейк би трябвало да е умрял, вътрешностите му би трябвало да тъмнеят размазани заедно с тези на Банят, Но и безименния глупак от Синдиката, който беше допуснал повереното му животно да се паникьоса. Само че чуждоземският дявол си седеше жив и здрав, мрънкаше, че докторката го боднала с иглата, и изобщо не му пукаше, че е убил животно с тегло десет тона. Бледоликите наистина бяха странни същества. И макар че ежедневно си имаше вземане-даване с тях, Хок Сенг не спираше да се удивява на странностите им.