Човекът от остров Луис
- Автор: Мэй Питер
- Серия: Остров ЛУИС #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Човекът от остров Луис». Краткое содержание книги:
Разбира се, нямах представа с каква отговорност се нагърбвам, но това бе предсмъртното ѝ желание, затова кимнах тържествено и обещах. Тогава тя се усмихна и леко стисна ръката ми.
Продължих да гледам как светлината гасне в очите ѝ, докато те не се затвориха, а ръката ѝ не пусна моята. Свещеникът дойде чак след четвърт час.
Какъв е този ужасен звън? По дяволите!
Десета глава
– Извинете – каза Маршели и взе притеснено да рови из дамската чанта за телефона си. Не че баща ѝ бе много словоохотлив или че казаното имаше особен смисъл, но съдейки по едрите мълчаливи сълзи, рукнали по лицето му след разкритието, че е бил с майка си по време на смъртта ѝ, този факт явно носеше за него силен емоционален заряд. А телефонът ѝ бе звъннал тъкмо в най-неподходящия момент.
– Какво става тук? – протестираше раздразнено старецът. – Не може ли човек да има поне минута покой в собствения си дом?
Фин се приведе напред и постави длан върху ръката му.
– Всичко е наред, господин Макдоналд. Беше просто мобилният на Маршели.
– Една секунда, ако обичате – каза тя в слушалката, сетне я прикри с длан и се обърна към останалите: – Ей сега се връщам. – И като стана от стола, забърза към другия край на голямото празно фоайе. Повечето пациенти на центъра бяха отишли на излет с автобус, тъй че освен тях други хора почти нямаше.
Гън кимна на Фин и като оставиха Тормод сам, те също се дръпнаха встрани, разговаряйки тихо помежду си. Фин забеляза, че сержантът, макар и шест-седем години по-възрастен от него, няма нито един бял косъм в косата си, и се зачуди дали случайно не я боядисва. Но това някак не се връзваше с цялостния му облик. Лицето му също бе гладко, като се изключи единствената дълбока бръчка на загриженост, прорязала челото му в момента.
– Сигурен съм, че ще пратят някой външен да оглави разследването – каза той. – Няма да поверят нещо толкова сериозно на човек от острова. Знаеш как е.
Фин кимна.
– А който и да дойде, далеч няма да е така тактичен като мен. Единственото, което знаем за самоличността на убития, е, че има родствена връзка с Тормод Макдоналд. – Той направи пауза и присви устни в нещо като извинителна физиономия. – Което директно поставя самия Тормод в кръга от заподозрени.
Маршели се върна при тях, пъхайки телефона в чантата си.
– Обадиха се от социалната служба. Очевидно имат едно свободно легло, поне за момента, в отделението за болни от алцхаймер в „Дън Айсдийн“.
Единайсета глава
Стаята тук е по-тясна от моята у дома. Но изглежда наскоро боядисана. Хубави бели стени, без петна по тавана. Прозорците също са модерен стъклопакет и не се чува нито вятърът, нито дъждът, който тропа по тях. Само се вижда как се стича, подобно на сълзи. Сълзи в дъжда. Кой би разбрал? Но ако ще плачеш, по-добре го прави сам. Притеснително е да седиш със сълзи по лицето, докато хората те гледат.
Сега нямам сълзи, макар че се чувствам тъжен. И сам не знам защо. Чудя се кога Маршели ще дойде да ме отведе у дома. Надявам се да заварим добрата Мери, щом се приберем. Харесвам добрата Мери. Тя ме гледа и понякога докосва лицето ми така, сякаш някога ме е обичала.
Вратата се отваря и влиза приятно младо момиче. Струва ми се смътно познато.
– О, господин Макдоналд – казва. – Още не сте свалили палтото и шапката си. Всъщност... мога ли да ви наричам Тормод?
– Не! – отвръщам. И се чувам как излайвам думата, подобно на куче.
Тя явно се сепва.
– Но ние всички тук сме приятели, господин Макдоналд. Хайде, нека ви помогна да се съблечете и да окачим палтото в гардероба. После ще отворим куфара и ще подредим нещата по чекмеджетата. Вие сам ще решите кое къде да сложим.
Тя приближава и се опитва да ме накара да стана. Но аз се съпротивлявам, тръсвам рамене.
– Почивката ми свърши – казвам. – Маршели ще дойде да ме отведе у дома.
– Не, господин Макдоналд, няма. Никой няма да дойде. Сега тук е вашият дом.
Дълго време седя мълчаливо. Какво иска да каже тя?
Този път я оставям да вземе шапката ми, да ме изправи на крака и да съблече палтото ми. Не мога да повярвам. Това не е моят дом. Маршели положително скоро ще дойде. Тя никога не би ме оставила тук. Не и собствената ми плът и кръв. Или пък греша?
Сядам отново. Леглото е доста твърдо. От Маршели още няма и следа. Чувствам се... Как се чувствам? Предаден. Изигран. Казаха ми, че отивам на почивка, а ме зарязаха на това място. Точно както в деня, когато попаднах в сиропиталището в Дийн.3 То беше същински затвор, а ние – пленници в него.
3 Бивше село, намиращо се сега на територията на гр. Единбург. – Б. пр.