Хюрем. Московската наложница
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Серия: Великолепният век #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Летера
- ISBN: 978-954-516-988-5
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Хюрем. Московската наложница». Краткое содержание книги:
За първи път го видя, когато вратата на стаята ѝ се открехна със скърцане. Тя тъкмо се унасяше. Затова, когато на вратата се появи огромният силует, тя си помисли, че сънува. Сгуши се в завивката си. Силуетът се приближи, спря за момент и се ослуша. През миглите на притворените си очи Александра видя тъмно, окосмено лице. Когато великанът се наведе над нея, тя усети по лицето си отвратително смърдящия му горещ дъх. Докато си даваше сметка, че това вече не е сън, се опита да извика, но нямаше възможност. В същия миг със светкавично движение огромният мъж запуши устата ѝ с гигантската си шепа.
— Мълчи или ще ти прережа гърлото.
Гласът му приличаше на змийско съскане.
Чернобрадият варварин, загърнат с огромна меча кожа, я преметна на гърба си като чувал и се запъти право към стълбите. Александра се мяташе, за да се освободи от железните лапи на мъжа, удряше по лицето и очите му с малките си юмруци. Викаше с всичка сила:
— Мамо, тате, помоооощ! Тичайте!
Но никой от тях не се притече.
Александра извика с последна надежда:
— Татеее! Спаси ме!
Като разбра, че няма да накара момичето да млъкне, варваринът я свали от гърба си и силно я зашлеви. Тя отново чу онова змийско съскаме:
— Мълчи! Иначе ще умреш!
Сякаш огън жегна лицето ѝ. Докато несъзнателно притисна с ръка бузата си, пламнала от плесника, тя се свлече по гръб върху дървения под. Малкото ѝ тяло, останало без дъх, се сгърчи от болка. Мъжът се спусна към нея като светкавица и натъпка парцал в устата ѝ. Въпреки всички усилия да се опълчи, той завърза ръцете и краката ѝ с парче кожа. Щом видя очите му, святкащи като жарава, Александра беше обхваната от още по-голям ужас. Този варварин вероятно бе самият дявол. Момичето беше дъщеря на свещеника отец Никола. През дългите зимни вечери бащата често бе разказвал приказки за дявола. Сатаната, за когото всяка неделя отец Никола проповядваше на народа, който се стичаше в малката църква на селцето. Вероятно той бе говорил точно за този варварин, когато казваше:
— Страхувайте се! Всяка злина, всеки грях е от него!
Мъжът слезе шумно по стълбите с Александра на гърба си. Отвори вратата с ритник и потъна в смразяващата буря. Точно в този миг Александра видя другите мъже. Докато вилнеещата буря навяваше снега на дълбоки преспи, още няколко силуета, в чиито ръце блестяха извити саби, влачеха съпротивляващи се жени и се опитваха да стигнат до мястото, където бяха скрили конете си.
Мъжът се затича приведен, за да устои на мощния вятър, а Александра, която се друсаше на гърба му, простена:
— Пресвета Дево Мария!
Дали и майка ѝ беше там, сред онези жени?
— Майко! — опита се да изкрещи тя, но парцалът в устата ѝ задави този вик на безнадеждност.
В зимната привечер господстваше само проглушаващото бучене на бурята. Александра и останалите шест или седем отвлечени жени едва се различаваха сред облаците сняг, който навяваше вихрушката. Тъй като дантелените шапчици бяха паднали от главите им, русите им коси се развяваха в сумрака като вик за помощ. Ако някоя се опиташе да се измъкне и да избяга, веднага биваше поваляна на земята от похитителите. Това обаче не ги сломяваше и те се опитваха да се отдалечат, пълзейки по снега. Къде ли беше баща ѝ? Вероятно чакаше сгоден момент, за да изскочи иззад някоя стена заедно с юначните младежи от селото и да ги спаси. Нямаше го и Збигниев, който помагаше на баща ѝ в църквата.
Изведнъж я обхвана ужасно съмнение. Мисълта, че баща ѝ можеше и да е убит, накара Александра да затрепери повече отколкото от студа. Опита се да прогони това натрапчиво подозрение от главата си.
Варваринът, който я отвлече, стигна до храсталака, където беше завързал коня си. Беше се задъхал. От устата му излизаше гореща пара. Метна момичето върху гърба на светлосивия кон. Животното беше мокро от снега. Обърна глава и погледна, сякаш искаше да разбере що за тежест бяха сложили върху него. Александра прочете тъгата в едрите черни очи на животното. Дали и конят беше забелязал нейното отчаяние? Светлосивият кон изцвили, сякаш казваше: