Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]». Краткое содержание книги:
Един ден Хюрем я взе на ръце и каза:
– Доброе утро!
Естествено, нищо не разбра. Но думичките я облъхнаха с топлота. Един вътрешен глас й заповтаря безспир: „Знаеш я, ти знаеш тази зума!“, но ето че не я знаеше. После допълни: „Твоя мама... любимая девушка".
Когато произнесе „мама“, майка й посочи себе си. А като произнесе „девушка“, посочи с пръст нея. Повтори го няколко пъти:
– Мама… Девушка... Мама... Девушка...
Майка й боцкаше и гъделичкаше с пръста си, а Михримах се превиваше от смях в нейния скут и повтаряше:
Мама… Девушка... Мама... Девушка...
– Това е твоят майчин език, султанке моя – погали я по косата Хюрем. – В моята страна, откъдето дойдох, се говори този език.
– Твоята страна ли? Коя е тя?
– Украйна. Страната на реките, на степите, на снежните планини.
– Хубаво ли е там?
– Хубаво. Много хубаво!
– По-хубаво и от тук?
Очите на майка й се насълзиха. След малко промълви:
– Да, скъпа моя, по-хубаво и от тук!
– Ами тогава защо си дошла тук?
– За да открия теб, скъпа моя!
Този ден Михримах за пръв път забеляза искрящия пламък в очите на майка си. Погледна я загрижено. Посегна и я погали по бузата.
– Кажи ми го пак!
– Доброе утро. Твоя мама, любимая девушка.
Докато Михримах се опитваше да запомни думите, Хюрем допълни:
– Руски език.
Искаше й се да разказва на дъщеря си още и още. С часове да й разказва, с дни. Без да спре.
– Езикът на безкрайните степи, на недостъпните планини, на бълбукащите извори, на майчицата Волга.
Нямаше как да не долови в гласа на майка си страст и копнеж.
Отново й запя онази песен. Чакай да видим как започваше? Ето!
– „На мама Катя казаха ловджиите: „Дъщеря ти не открихме“...
Михримах виждаше как всеки път, щом запееше тази песен, в очите на майка й набъбваха сълзи. И тогава се беше случило същото. Майка й я беше прегърнала и върху ръката на момиченцето ненадейно беше капнала тежка капка.
Майка й беше много красива. Лицето й, очите, косите... Колко пъти беше заставала пред сребърното огледало и се беше оглеждала с мисълта: „Дали и аз ще стана толкова хубава като мама?“ Доста приличаше на нея. Веждите например, носът... Само че косата й беше руса. „Но не е като на Селим – разглеждаше тя отражението си в огледалото. – Моята коса е като житен клас. А неговата е почти бяла“.
Приличаше повече на баща си. Първо – челото й беше високо, като на татко й. Овалът на лицето – като на татко й. В очите не приличаше нито на майка си, нито на баща си. Понякога се замисляше: „На кого ли съм се метнала? Моите очи са сини като морето“. Очите на баща й бяха черни, на майка й – пъстрозелени. Погледът й обаче беше като на майка й. Пронизваше до дъното на душата. Устните й наподобяваха бабините. „Моя красива султанке с устни като на баба!“ – я наричаше галено Хафза11 султан. Възрастната й баба вероятно я оприличаваше на себе си и по други неща, но не казваше.
Знаеше, че е безкрайно обичана. Но си даваше сметка, че към момчетата се отнасят по друг начин. Баща й, например, накара да препашат на батко й Мехмед подходящ за ръста му ятаган. Вече му разрешаваше да ходи на лов, яхнал кон. За Селим и Баязид още не бе дошло времето да седят на трапезата. Но си бяха принцове. Това „Принце мой!“ се лееше с медена сладост от устата на всички. Обезателно имаше някаква тайна в тази дума „принц“!
Една сутрин, докато я обличаше, уж разсеяно попита Есма:
– Какво означава „принц“?
– Означава дете на нашия господар падишаха.
– Ами аз не съм ли дете на падишаха? – ококори се Михримах.
Както разчесваше с позлатения гребен от слонова кост разпилените по раменете на момичето коси, Есма се засмя:
– За бога! – плахо възкликна тя. – Що за приказка? Дете си му, разбира се. Но си момиче!
– Момичетата не са ли принцове?
– Не. Те стават „султан“. И ти си единствената наша Михримах султан.
Този отговор въобще не я задоволи.
– Принцовете по-важни ли са от султанките?
Есма се стъписа. Какво си беше наумило това момиче? Откъде ги измисли тези опасни приказки? Кимна утвърдително с глава, всячески избягвайки изпитателните погледи на Михримах.
– Защо?
Този въпрос вече не можеше да се подмине само с кимване.
– Защото, като порасне, принцът може да стане падишах, затова!
За миг Михримах се умълча с впит в очите на Есма поглед.
– Султанките не могат ли да стават падишах?
Бавачката й отново поклати глава. Но този път отговорът беше отрицателен.
– Принцовете са на първо място пред султанките, така ли? Моят татко падишахът обича батко ми Мехмед повече, отколкото мен? И Жълтоглавия, и Баязид ли?