Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

Отново й запя онази песен. Чакай да видим как започваше? Ето!

– „На мама Катя казаха ловджиите: „Дъщеря ти не открихме“...

Михримах виждаше как всеки път, щом запееше тази песен, в очите на майка й набъбваха сълзи. И тогава се беше случило същото. Майка й я беше прегърнала и върху ръката на момиченцето ненадейно беше капнала тежка капка.

Майка й беше много красива. Лицето й, очите, косите... Колко пъти беше заставала пред сребърното огледало и се беше оглеждала с мисълта: „Дали и аз ще стана толкова хубава като мама?“ Доста приличаше на нея. Веждите например, носът... Само че косата й беше руса. „Но не е като на Селим – разглеждаше тя отражението си в огледалото. – Моята коса е като житен клас. А неговата е почти бяла“.

Приличаше повече на баща си. Първо – челото й беше високо, като на татко й. Овалът на лицето – като на татко й. В очите не приличаше нито на майка си, нито на баща си. Понякога се замисляше: „На кого ли съм се метнала? Моите очи са сини като морето“. Очите на баща й бяха черни, на майка й – пъстрозелени. Погледът й обаче беше като на майка й. Пронизваше до дъното на душата. Устните й наподобяваха бабините. „Моя красива султанке с устни като на баба!“ – я наричаше галено Хафза11 султан. Възрастната й баба вероятно я оприличаваше на себе си и по други неща, но не казваше.

Знаеше, че е безкрайно обичана. Но си даваше сметка, че към момчетата се отнасят по друг начин. Баща й, например, накара да препашат на батко й Мехмед подходящ за ръста му ятаган. Вече му разрешаваше да ходи на лов, яхнал кон. За Селим и Баязид още не бе дошло времето да седят на трапезата. Но си бяха принцове. Това „Принце мой!“ се лееше с медена сладост от устата на всички. Обезателно имаше някаква тайна в тази дума „принц“!

Една сутрин, докато я обличаше, уж разсеяно попита Есма:

– Какво означава „принц“?

– Означава дете на нашия господар падишаха.

– Ами аз не съм ли дете на падишаха? – ококори се Михримах.

Както разчесваше с позлатения гребен от слонова кост разпилените по раменете на момичето коси, Есма се засмя:

– За бога! – плахо възкликна тя. – Що за приказка? Дете си му, разбира се. Но си момиче!

– Момичетата не са ли принцове?

– Не. Те стават „султан“. И ти си единствената наша Михримах султан.

Този отговор въобще не я задоволи.

– Принцовете по-важни ли са от султанките?

Есма се стъписа. Какво си беше наумило това момиче? Откъде ги измисли тези опасни приказки? Кимна утвърдително с глава, всячески избягвайки изпитателните погледи на Михримах.

– Защо?

Този въпрос вече не можеше да се подмине само с кимване.

– Защото, като порасне, принцът може да стане падишах, затова!

За миг Михримах се умълча с впит в очите на Есма поглед.

– Султанките не могат ли да стават падишах?

Бавачката й отново поклати глава. Но този път отговорът беше отрицателен.

– Принцовете са на първо място пред султанките, така ли? Моят татко падишахът обича батко ми Мехмед повече, отколкото мен? И Жълтоглавия, и Баязид ли?