Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Елфите, джуджетата и хобитът отново се наведоха в нисък поклон. Придворният продължаваше надутата си реч, наричайки по име всеки от пратениците.

- Аз приемам поклона ви – прозвуча тих, леко глуховат глас.

Би могъл да принадлежи на старец, но и на едва прекрачил върха на живота мъж. По лицето на краля не се познаваше възрастта му.

Амрод пристъпи напред и протегна на придворния акредитивните писма, не знаейки как правилно се постъпва в този случай, Фолко чу бързия шепот на придворния:

- Качи се по стъпалата, преклони коляно и подай свитъците сам! И по-живо!

Хобитът видя как лицето на елфа едва забележимо побледня от гняв. Той знаеше, че Авари не прекланят коляно никога и пред никого. Но елфът се овладя след кратка вътрешна борба, за която Фолко се досети по плътно свитите му устни. Амрод се отпусна на коляно една крачка преди трона и протегна злополучните пергаменти.

Сред придворните се понесе недоволен шепот. Докато протягаше свитъците, Амрод гледаше право в очите на Краля, без да отмества поглед, което беше, както разбра хобитът, чудовищно нарушение на етикета.

Ръцете на краля останаха неподвижни. Паузата се проточи. Тишината ставаше непоносима. От напрежение по челото на Фолко заструи пот.

Положението спаси Етчелион. Той направи крачка напред, сякаш за да оправи оплелото се шнурче на печата на пергамента и нещо прошепна на елфа. Амрод много бавно сведе глава.

Ръцете на краля бавно се протегнаха напред и докоснаха свитъците. Веднага подскочилите придворни хванаха грамотите и се скриха с тях зад трона.

- И така, сега можете да станете и да изпълните пратеничеството си – отсечено промълви кралят.

Амрод стана. Лицето му беше бяло от преживяното унижение.

- Носим тревожни вести, Господарю на Запада – сухо каза той, без да крие хлада в гласа си. – Ще говори полуръстът Фолко Брендибек, син на Хемфаст.

И Фолко заговори. Той влагаше в речта си всичко, на каквото го бяха научили трудните и дълги години на странстване. Цялата обич към оставената родина. Цялата тревога за бъдещето на Запада и видяната от него неописуема красота на гондорската столица. Цялото си отвращение към войната и насилието, дълбоко присъщо на всеки хобит, дори станал воин. Цялата чаша на преживяното, почувстваното и изпитаното.

Той говореше – а в залата цареше мъртва тишина, речта му се виеше в дълга, капризно извита нишка, ту изтичвайки напред, ту връщайки се назад, но без да се прекъсва и без да се запъва. Той говореше – и сякаш грамадният черен призрак на смъртта и разрушението, който се приближаваше от изток, заставаше зад раменете му. Той говореше за Олмер, за неговото минало и настояще, за своето познанство с него, за Арнор и похода в Мория, за Вълчия камък и Ветроклин, за Дървобрад и Исенгард, за Говорещата Кула и Морския народ, за битката при Ануминас и похода към Ангмар, за прехода покрай Сивите планини и Очакването на Ръба, за Герет и Карнен, за басканите и дорвагите, за джуджетата от Хелия и Наугрим, за Сивия Вихър и Цитаделата на Олмер, за пътя на отряда на Отон, за дорвагските разузнавачи и елфите Авари, за хегите и Нощната господарка, за пътя към Дома на Високия, за Небесния Огън и отново за Олмер... Накрая хобитът разказа за Великия Орлангур и за корена на Силата на Господаря.